Парите не бяха всичко. Давид изобщо не беше жива банкова сметка, достатъчна, за да осигури подобни пиршества всеки ден от седмицата, стига да пожелаехме това. Той притежаваше нещо, което не би могло да бъде спечелено нито на лотария, нито чрез най-доходната финансова операция, а именно възпитание. Именно то винаги бе липсвало като допълнение към парчетата пица, с които ме гощаваше Фред, макар да ми ги предлагаше с любов и да му струваха много повече жертви.
Продължението бе на висотата на божественото начало: печен омар със стафиди, а след него задушен омар в собствен сос с миди и шампанско. Именно този сос ме накара да измуча от удоволствие, чувствайки как неговата пикантност гъделичка небцето ми като пенливо вино.
- Направо умирам! - прошепнах аз, докато облизвах избила върху устната ми капка, в съседство с луничките.
Очевидно той напълно съпреживяваше моето щастие. По-приятно му бе да ме гледа как опустошавам прелестните блюда, отколкото сам да се наслаждава на божествения им вкус. Ликуваше чрез мен, а аз от своя страна се чувствах щастлива, че възбуждам ако не сетивата, то поне въображението му чрез магията на моите вкусови папили, все още чувствителни, които се наслаждаваха вместо неговите, вече твърде преситени.
- Не, съвсем сериозно... Много ме се ще да мога да приготвя нещо такова.
- Наистина ли?
- А ти не би ли искал?
- Да, да, разбира се - въздъхна той.
Във въздуха се разнесе ефирният му смях.
От самото начало на нашата връзка изобщо не бях имала възможност да покажа скромните си кулинарни способности, бедно подобие на майчините. По отношение на храната, както и на всичко останало, се бях отдала на онзи вихър, който той без усилие създаваше около себе и в който аз се носех. Сега, като се замислям, вихър може би не бе точната дума, а изборът на думите и образите е от първостепенна важност за начинаещо перо като моето. Бе по-скоро торнадо, като се има предвид, че безспорно ме всмукваше нагоре, а силата му беше главозамайваща.
С едва доловим жест Давид повика сервитьора и се наведе към ухото му.
- Само не ми казвай, че поръчваш още вино... Вече съм на градус.
-
Той повтори думите ми и избухна в искрен смях. „Ако продължаваш да използваш изразите на майка си, добре си направи сметката: следващия път мога да поканя нея вместо теб.“
Сервитьорът изчезна за момент, след което внезапно се появи със сгъната на четири рецепта и
за моя огромна изненада ми я подаде, кимвайки окуражително да я взема:
- Госпожице... С почитанията на шефа.
- Благодаря... - едва успях да промълвя аз.
Из залата се понесе шепот: никой майстор-готвач не издава по този начин своите тайни пред клиентите. Още повече в подобно светилище на кулинарното изкуство. Достатъчно бе Давид да пожелае и дирекцията с готовност бе нарушила всички правила, само и само да задоволи моята прищявка. Изчервих се от удоволствие и смущение.
- Сега вече нямаш извинение: още утре ще накарам Арман да ти отстъпи кухнята - отправи ми предизвикателство моят цар-вълшебник.
- Има опасност да бъдеш разочарован.
- Няма такава опасност. Тръгваме ли?
Такъв си беше Давид: вече прав, разсеял миража, който сам бе сътворил, едновременно излязъл от лампата дух и вятър, способен за миг да го превърне в химера.
По очевидното удовлетворение на целия персонал и по желанието му да ни помогне да излезем колкото се може по-дискретно и по-бързо (погледите на околните бяха станали по-настоятелни от всякога), предположих, че моят кавалер е оставил на масата достатъчно прилична сума. Междувременно служителят на паркинга, който тропаше по тротоара с лачените си обуща, изобщо не се втурна към нас, както се очакваше от него. При това държеше в ръка не ключовете от колата, а тънка вълнена жилетка с морскосин цвят, която подаде на Давид. Той бавно я разгъна и властно я наметна върху раменете ми.
- Няма ли да вземем колата?
На улицата нямаше никаква следа от черния му „Ягуар“.
- Не. Да повървим малко, ако нямаш нищо против.
По време на нашата оргия с омарите се бе стъмнило и въпреки вечерния хлад въздухът бе приятен и приканваше към разходка. Давид ме прегърна през кръста с красивата си мъжка ръка над сладострастната извивка на хълбока ми и ме поведе по улица „Фабер“ към кейовете по посока, обратна на Дома на инвалидите, чийто купол блестеше на залеза. Открай време смятах за свой дълг да не позволявам на никого да направлява живота ми, а ето че сега започвах да свиквам да се подчинявам на чужда воля. Рискът ми се струваше минимален, защото всичко, което той предприемаше, беше белязано от онази решителност и непосредственост, характерна за неговата каста, гигантска предпазна въздушна възглавница от пари, връзки и самоувереност, която без всякакво усилие премахваше всякакво препятствие.
Никога преди не ме бяха държали и водили по този начин. Ала за пореден път съжалявах, че онова, което би могло да се приеме като предварителни ласки, няма да има продължение и краен резултат. Пък било и една целувка.
