- Първо блюдо от менюто: „Син омар“ - обяви високо сервитьорът и поднесе две изкусно гарнирани чинии.
Той извади с кепчето омара на Давид. С лакомо блеснали очи не можах да сдържа детинското си възклицание. Изборът на любимото ми ястие бе поредният очарователен знак на внимание от страна на Давид. Той през цялото време се стараеше да ми угоди, но този път ми предлагаше върхово постижение на парижката гастрономия.
- Мммм... Видя ли това?
- Топъл омар с чипс от топинамбур и цвекло - обясни мъжът с черна жилетка и безупречно бяла кърпа, преметната през ръката. - Добър апетит, госпожо, добър апетит, господине.
- Благодаря.
Не си мислете, че дотам не съм се отракала. Чудесно знам, че в ресторантите не се благодари на персонала. За да не си въобразяват, че сте от една черга с тях. Ала точно сега това нямаше значение. Чувствах се тъй ефирна в късата прилепнала рокля, подбрана по съвет на Ребека за случаите, когато „искаш да приключиш вечерта в нечии обятия“. Може би прекалено прилепнала и преди всичко прекалено къса за подобно заведение. Смятах, че на нея дължа настоятелните погледи, които останалите посетители ни хвърляха крадешком между две хапки пюре от сладки картофи. Какво толкова удивително имаше в това един неженен виден бизнесмен, открито преследван от всички парижки момичета, да се появи с обикновено същество като мен? Очевидно ставаше въпрос за неодобрение, което, въпреки възраженията на Давид, бях доловила при предишни наши излизания.
Изобщо не ми пукаше. Чувствах се добре, вече леко пияна от няколкото глътки отбрано вино, предложено от моя кавалер.
- Прелестно е - възкликнах аз, още когато го вкусих, запленена от неговото ухание и плътност.
- Ще се оправиш ли с майка си, ако те отнема от нея тази вечер?
Той протегна ръка над масата и я постави върху моята. Обичах да усещам тежестта й, предвкусвайки други докосвания, друга тежест, под която моето тяло щеше да бъде притиснато и изцяло да се отдаде на волята му. При тази мисъл почувствах тръпка, лека, но достатъчно властна, за да ме накара да го откъсна от току-що наченатата вечеря.
Искаше ми се да ме отвлече в тоалетната и да ме обладае още там, права, със смъкнати до глезените прашки, а неговият член да се притисне до задника ми, без много церемонии, изцяло отдадени на желанието.
Никога не съм правила любов с мъж в обществена тоалетна. Изглежда, им вдъхвам любов,
благородни чувства и куп прекрасни неща, за които и аз самата копнея, разбира се. Ала бих искала поне веднъж някой от тях да ме изчука скришом и набързо. Да ме приеме като предмет, предназначен за негово удоволствие и за засищане на неочаквано обзелия го сексуален глад. Може би накрая ще падна на колене пред него върху захабените плочки, а главичката на члена му ще си пробива път между устните ми. Той ще ме хване за косите и ще го вкара дълбоко в гърлото ми като на последната курва, ще ускори движението,
бързайки да свърши преди появата на друг клиент. Ще се изпразни рязко, с няколко спазъма и приглушено хъркане. А аз едва ще имам време да изплакна устата си от изпълнилата я сперма. Ала дори след това, когато се завърнем на масата, ще продължа да усещам нейния
вкус и ухание при всяка хапка от вечерята.
(Анонимна бележка от 5 юни 2009 г.: дали това до такава степен ме възбужда? Предполагам, че да...)
Бях забелязала това още при първите получени писма, но с времето ставаше все по-ясно, че неприличните писма на моя преследвач всеки следващ път съвпадаха все повече с преживяното от мен. Те сякаш се вписваха в ежедневието ми, влизаха в подробности, проникваха в мислите, които биха ме споходили. Дали непознатият беше тук, в този ресторант, тъкмо в този момент? Дали ме наблюдаваше?
Не можех да призная пред Давид работата си за „Нощните красавици“, нито намирах смелост да споделя греховната си връзка с безумния поет, който си бе поставил за цел да разкрива и най-потайните ми помисли. В известен смисъл той вече бе излязъл победител, защото му бях позволила да влезе в моето битие.
- Майка ти... Нямаше ли намерение да бъдеш с нея? - повтори Давид.
- Не... Не, нищо подобно - полуизлъгах аз с пълна уста.
Определено бях царица в прикриването на информация... Бях споменала с половин уста пред Мод за появата на Давид в живота ми. И преди всичко предпазливо не споменах фамилията му, за да не се сети, че това би могъл да бъде привлекателният бизнесмен, който от време на време се появява във вечерните новини. Ето защо до този момент, в името на майчиното спокойствие тя знаеше само най-необходимото: Давид бе приятният и заможен мъж, заел мястото на онзи Фред, който тя изобщо не понасяше. Това бе напълно достатъчно, за да я накара да се поотпусне, поне докато не настъпи сблъсъкът между двата обитавани от мен свята, от който най-много се боях. Знаех, че той е неизбежен, предвид насоката, която приемаше връзката ми с мъжа, когото виждах над вилицата с набоден на нея омар.
- Права си, прелестно е - потвърди той, хрускайки парче чипс.
...Така може да бъде реабилитиран един несправедливо порицаван зеленчук.
