Хотели - Първа стая полностью

Прегърнах я силно, за да споделя с нея малко от моята топлина.

- О, колко съм глупава... Щях да забравя най-важното!

Сключих ръце, обзета от детинско вълнение.

- Какво има?

- Почакай...

Втурнах се към антрето, разрових оставената на закачалката чанта и се върнах обратно, размахвайки дълъг плик, върху който имаше изображение на земното кълбо.

Мод разтвори въпросително очи.

- Какво е това?

- Та-та! - затръбих весело аз. - Какво е според теб: годишен абонамент за Дисниленд.

- Какво?

Поколеба се дали да се засмее, или да ме смъмри. Престорих се, че я удрям по лицето с плика.

- Нищо подобно! Това са билетите ни за Ел Ей! Преди малко ги получих от асистентката на Давид.

- Елей?

- Лос Анджелес, мамо... Трябва да влезеш в крак с времето. Излагаш се.

Когато спазвах известни граници, тя нямаше нищо против да я будалкам и да се отнасям с нея като с приятелка на моята възраст.

- Само да беше видяла физиономията на госпожа Шапюи, когато й казах, че това лято заминавам за Съединените щати!

- На бас, че не ти е повярвала.

- Ами да! Помисли си, че я поднасям. „Хайде, стига, ти и Америка...“

- Ще й пратиш пощенска картичка.

- И ти ще се подпишеш на нея. Тази дърта коза ще се пукне от завист!

Тя бръкна в плика, извади правоъгълниците от твърда хартия, отрупани с всякаква информация и кодове, и ги разгледа.

- Значи, заминаваме на двайсети юни?

Два дни след моята сватба, помислих си аз, като скрих от нея новината за това решаващо за мен събитие, тъй като не бях в състояние да споделя щастието си в момент, когато съдбата ми висеше на косъм.

Моята сватба... Дори на мен подобна перспектива ми се струваше нереална, тъй като все още никой от моето обкръжение не бе в течение. През редките мигове, прекарани заедно с Давид, той изобщо не споменаваше за нея, сякаш след като веднъж бе получил съгласието ми, останалото не бе нищо друго, освен поредица от незначителни сами по себе си формалности. Както бе обещал, Арман без мое знание се стараеше в уречения ден всичко да мине възможно най-добре и поради това не се допитваше до мен дори за най-елементарни подробности (изборът на поканите, цветята, менюто и пр.), за които получавах откъслечни сведения едва след като той вече бе взел решение. Дори София, която обикновено обожаваше да бъбри до безкрай на подобни теми, сега сякаш не смееше да споменава предстоящото събитие. Дали не завиждаше? Или пък се сърдеше, че не съм я помолила да ни кумува?

- Да, заминаваме на двайсети, защо? Да не си имала предвид нещо друго? - запитах я все така шеговито аз.

- А ти кога започваш на новата работа?

- По принцип след три дни, на девети. Във вторник.

Тя затвори плика и като улови ръцете ми в своите, тъй немощни ръце, погледна ме и заяви сериозно и решително:

- Ще замина сама.

- Какво? - възкликнах аз.

- Не можеш да дойдеш с мен. Тъкмо ще си започнала работа в телевизията.

- Мамо, та самолетът излита в събота! Няма никакъв проблем!

- Бъди разумна: няма да летиш до края на света и обратно в разстояние на един уикенд! А освен това за теб е важно! Не можеш да вземаш отпуск само няколко след като си започнала работа.

- Давид сам резервира билетите. А Давид е също и мой шеф. Ако имаше някакъв проблем, щеше да ми го каже. Нямаше да избере тъкмо тези дати.

Колкото и отслабнала да бе от болестта, тя си оставаше моя майка, способна да наложи мнението си само с един поглед. Само с една дума.

- Не, не... Ти оставаш тук, дъще. Ще отида там сама. Достатъчно възрастна съм, за да пътувам сама.

Каза го така, все едно че ставаше въпрос за няколкоседмично пътешествие на борда на трансатлантически лайнер, без какъвто и да било драматизъм.

- Не се притеснявам само за пътуването...

- Нали ти сама каза колко чудесна е клиниката, в която ме изпращаш, а медицинска сестра ще ме чака още на летището? Или се лъжа?

- Казах го... - признах с въздишка аз. - Клиниката наистина е чудесна. Една от най-добрите в света. В нея са лекували куп холивудски звезди и най-малко двама американски президенти.

- В такъв случай там не може да бъде по-зле, отколкото тук?

Не можеше, разбира се. Единственото, което можеше да й се случи в резултат от тази авантюра, бе да се излекува. Нещо, което въпреки всички грижи в болницата „Макс Фурестие“ в Нантер досега не се бе случило.

- Във всеки случай няма нужда да ти напомням, че когато ти си щастлива, и аз съм щастлива. А когато аз към щастлива...

Тя не довърши, вероятно от суеверие. Не искаше да описва своето бъдеще и предпочиташе да мечтае за моето, което в този момент й изглеждаше сияйно. Реших да не й противореча, отлагайки спора за по-късно.

Фрикасето напълно съответстваше на обещаващата миризма и забелязах, че мама се храни с по-голяма охота от обикновено. С облекчение гледах как апетитно поглъща късчетата сочно месо.

- Провери ли пощата си?

Все още не се бях регистрирала на новия адрес.

- Не. Защо? Да не е пристигнало нещо специално?

- Нищо особено. Обикновените неща: сметки, проспекти... А, не. Я виж.

Тя изведнъж скочи неочаквано пъргаво и се втурна към масичката в антрето.

- Имаш някаква странна покана.

- Защо „странна“...?