Той видимо се наслаждаваше на нелепата ситуация, почти ликуваше. Неговата поява, дори по-неуместна, отколкото предишната вечер в галерията, ми подейства също толкова шокиращо. Онова, което най-силно ме смущаваше, бе, че това негово натрапчиво присъствие тук и сега изглеждаше напълно оправдано, и той го показваше с всяка клетка на тялото си.
- Смятам, че липсата на отговор от моя страна е достатъчно красноречива - казах натъртено аз. - Тази вечер не съм на разположение. Нито пък коя да е друга вечер.
- Това ми стана ясно от първия път.
Поне си признаваше, че той стои зад въпросната покана. Стоях пред него, обзета от бяс, готова да го сграбча за гърлото или да препъна недъгавия му крак.
- Защо тогава ме последвахте дотук?
- Не съм ви последвал. Можете да бъдете сигурна в това.
- Лъжете! - избухнах аз, като все по-трудно сдържах яростта си.
- Успокойте се. Просто Клое ме осведоми за вашето прист...
- Аха! Значи, е ваша съучастница!
Веселият глас на Давид ненадейно спука балона на гнева, който ме изпълваше цялата. След изненадата, която ме обзе, дойде и топлата му прегръдка.
- Значи, вече сте се запознали. Чудесно!
За Давид всичко бе „великолепно“ или „чудесно“. Ако не прибегнеше до някой от тези епитети, това означаваше, че положението е трудно, ако не и ужасно. В този момент той действително изглеждаше възхитен, че ни вижда заедно.
Луи се опитваше да прикрие ликуването си и се стараеше да улови погледа ми, за да може по-добре да ми влияе.
- Може и така да се каже.
- Това е ужасният ми брат! - пошегува се Давид, като го потупа по рамото. - А същевременно и директор по комуникациите на групата „Барле“
- Директор по... - смотолевих слисано аз.
- Единственият, който е изпълнявал тази длъжност... При това по възможно най-добрия начин.
Покровителственият тон на Давид очевидно предизвикваше у Луи крайно раздразнение. И въпреки това в присъствието на брат си той проявяваше сдържаност, която нямаше нищо общо с разюзданото му държание предишната вечер. Без съмнение спазваше задължителното за един служител уважение към началника. Или пък на блудния син към преуспелия брат.
Генералният директор се обърна към човека, който беше негова дясна ръка, и с професионален тон му заяви:
- Сега, ако нямаш нищо против... Искам да кажа две думи на Анабел. Насаме.
- Разбира се.
Луи се поклони раболепно, хвърли ми един непроницаем поглед и най-сетне се оттегли в дебрите на етажа, като известно време отражението на високия му силует се мяркаше по грамадните стъклени стени.
Луи Барле има стегнат задник, който добре се очертава под прилепналия панталон.
Задник, който веднага ти се иска за хванеш, да стиснеш и дори може би да ухапеш, да го...
(Анонимна, недовършена бележка от 6 юни 2009 г.:
по сотшеп!! )
- Скъпа?
- Да?
- Седни, ако обичаш.
Подчиних се и за пръв път се озовах пред Давид в позицията на тази, която трябва кротко да слуша, както се полага на една добра съпруга.
- Размислих по въпроса за твоя кастинг и изобщо...
- Да не говорим повече за това.
- Напротив... Нека поговорим. Днес следобед обсъдих положението с Люк Доре, директор на канала БТВ. Той отдавна имаше намерение да включи културно предаване във вечерния блок. Праймтаймът в четвъртък вечер открай време не е добре. Досега аз бях този, който натисках спирачката, но вече му дадох зелена улица.
Натискал спирачката. Зелена улица. Представена по този начин, работата на Давид изглеждаше не по-трудна от игра с детски автомобилчета. Игра, в която той, естествено, всеки път излизаше победител.
- И какво? - престорих се аз, че не разбирам накъде клони.
Той ме хвана за ръката.
- И така, госпожице Лоран... Би трябвало да кажа по-скоро госпожо Барле... Имам удоволствието да ви съобщя, че след няколко седмици започвате работа като водеща на културното предаване с широка тематика по канал БТВ, наречено
- Шегуваш се?
- Нищо подобно. Показах на Люк пробните ти клипове от Центъра за подготовка на журналисти. Много му харесаха.
- Само че, Давид... Никога досега не съм се появявала по телевизията!
- В такъв случай ще постъпиш като деветдесет и девет процента от телевизионните водещи: ще се учиш в процеса на работата.
Той пусна ръката ми, стана вероятно защото вярната Клое строго бдеше над разпределението на времето.
- Естествено, това е временна работа... Ако не ти хареса, можеш да я смениш. Сега трябва да те оставя. Вече закъснявам с две минути. Пак ще поговорим тази вечер.
Моят съпруг бе променил живота ми много повече, отколкото дори бях мечтала. В качеството си вече на мой работодател той ме остави, без да ми каже довиждане или да ме целуне.
За мое огромно съжаление двамата бяха един и същ човек.
