- Ребека никога ли не го е споменавала пред теб?
- Не...
- Така наричат момичетата, които най-често приключват поръчката за вечерта в някоя хотелска стая.
Това бяха момичетата като София. Тя бе горещо момиче, което през деня разпалваше желанията на мъжете, а вечер им предлагаше ласките си срещу определена тарифа.
- Нямах представа, че я бива в играта на думи - прихнах подигравателно аз.
- Така или иначе, за теб всичко това приключва.
Щеше ми се да съм сигурна, че това наистина е така. Толкова ми се искаше този кастинг да затвори веднъж завинаги вратата на стаята „Жозефин“ и на всички останали стаи в хотел
„Шарм“ Да си бъда просто Анабел. Нито „ел“, нито
- Имаш ли нещо против да се обадя още сега на Давид?
- Не, разбира се, давай. Искаш ли да те оставя?
- Не, остани.
Хванах я за загорялата ръка. През лятото тя придобиваше тен, който много й отиваше...
- Май твоят медиен император няма много време за тебе - отбеляза тя, когато затворих телефона.
- През деня не. Но много странно, тъкмо сега... Иска да отида при него в службата му.
- Сега ли?
- Да, веднага. Каза, че ме очаквал.
- Може да ти е стъкнал малка пресконференция: „Анабел Лоран, каните се да вземете за съпруг Давид Барле, а вечер сте момиче на повикване... Как съчетавате тези тъй несъвместими неща?“.
- Глупачка!
Разделихме се набързо и натоварена с всички покупки, се метнах в таксито по посока на Порт дьо Севр. До този момент бях виждала само отдалеч кулата „Барле“. Тя стърчеше като лъскава наблюдателница край околовръстното шосе и властваше над цялата гледка в южните предградия на столицата, в контраст с личните предпочитания на Давид към стаите сгради. Отблизо беше още по-смразяваща на вид, за което си дадох сметка, когато влязох в шеметния със своите размери хол.
- Госпожица Лоран?
Дребничка трътлеста блондинка с конска физиономия, при това с вдигната на кок плитка, вероятно дебнеше пристигането ми, защото ме посрещна почти веднага.
- Казвам се Клое. Господин Барле ми възложи да ви отведа до неговия кабинет. Ще бъдете ли така добра да ме последвате?
- Да, с удоволствие.
- Всъщност - продължи тя, сякаш животът й зависеше от това - той ще ви приеме в заседателната зала, защото в момента има среща в кабинета си.
- Добре.
Чувствах, че вече съм част от някаква игра, чиито правила не ми бяха известни и в която Клое играеше второстепенна роля. Затова и очевидно се намираше под голямо напрежение. От влизането ни в асансьора до прозрачната врата, пред която ме остави, поне десетина пъти погледна часовника си.
- Мога ли да ви предложа кафе? Или чай? Вода? Разхладителна напитка?
- Не, няма нужда. Благодаря.
- Окей. Господин Барле ще дойде само след...
За сетен път тя погледна часовника си.
- ...три минути. Най-много четири.
- Чудесно - отвърнах аз, като с мъка се сдържах да не избухна в смях.
После размислих и си дадох сметка, че това битие, в което дори секундата се цепи на две, бе ежедневие за клетото момиче, също както и за мъжа, с когото споделях живота си.
Разположих се в един от новите кожени фотьойли на колелца и запрелиствах икономическите издания, които открих на ъгъла на масата, когато зад остъклената врата се очерта нечий силует. Неговият парфюм, особено съчетание от лавандула и ванилия, достигна до мен още преди да съм открила присъствието му. Успях само да вдигна поглед от статията, която бях зачела разсеяно, и ето че откъм вратата чух гласа му:
- Ел! При нас, в цялото си великолепие! Каква чест!
Облегнат с две ръце върху дръжката на бастуна, Луи Барле ме гледаше с живите си очи, пристегнат във втален костюм като предишната вечер, и също толкова елегантен. За момент дъхът ми спря в гърдите. Вероятно съм изглеждала като умряла риба или нещо също толкова привлекателно, защото усмивката му стана по-широка и презрителният израз изчезна от лицето му, отстъпвайки място на онази приветливост, която той бе проявил в началото на нашата първа среща.
Ала можех ли да разчитам на доброжелателност от негова страна? Възможно ли бе да ме преследва чак дотук, без да получи онова, на което се бе надявал с посредничеството на Ребека?
Пристъпих решително и застанах тъй близо до него, че обяснението от негова страна бе неизбежно.
- Какви ги вършите тук?
- Какви ги върша ли?
