Хотели - Първа стая полностью

Никога преди метрото до Нантер не ми се бе струвало толкова красиво, нито пък пътят от центъра на Париж дотам толкова кратък. Бях престанала да мисля за интригите на Луи и за не по-малко плашещите писма на моя преследвач. Струва ми се, че в един момент дори се усмихнах глупаво на човека срещу мен. Щеше ми се моето настроение да се предаде на всички пътници и те също като мен да се понесат на крилете на радостта. Може би исках твърде много...

Отвън светлината на залеза обливаше с приятни багри сивите жилищни блокове и те изведнъж ми се сториха красиви.

Бях толкова възторжена, че се отказах да ходя до полицейския участък в центъра, както бях решила, дори забравих да се отбия до хлебарницата и да купя сладкиши за мама, както правех обикновено. Предложението на Давид бе прогонило далеч от мен всякакви опасения и страхове.

- Няма значение - успокои ме още от вратата Мод, облечена във вечния си пеньоар. -Приготвила съм фрикасе по бабина рецепта.

На години тя изобщо не беше баба, но болестта вече й бе предала съответните черти: посивялото лице, върху което бръчките сякаш с всеки изминал ден ставаха по-дълбоки, мъчителната походка...

Отначало се въздържах да дам израз пред нея на сполетялото ме щастие, сетне дълго рових в чинията с телешко фрикасе, от което се носеше приятна миризма на индийско орехче и дафинов лист. Сякаш за да сподели радостта ми, Фелисите мъркаше и правеше осморки около краката ми.

Опитах се да омаловажа необикновените възможности, които ми предоставяше Давид, но майка ми веднага ги оцени по достойнство:

- Мила, та това е чудесно! Чудесно...

Тя ме прегърна с изнемощелите си ръце и ми се стори, че сякаш се вкопчва в мен, за да не залитне. Посегнах и я подхванах с една ръка. Погалих я с поглед, вперен в чинията пред мен.

- Да, разбира се...

- Но...?

- Чувствам се неудобно, че прави всичко това за мен.

- Защо?

- Сама разбираш: аз съм на двайсет и три години, едва-що завършила... А ще имам собствено предаване през най-гледаното време по един от централните канали във Франция. Даваш ли си сметка какво ще кажат хората за това?

- Ще кажат, че си ударила десетката - плахо се засмя тя, убедена, че използва младежки жаргон.

- Не... Ще кажат, че съм връзкарка. Ако не се окажа на висота, ще ме направят на пух и прах!

Тя допря буза до гърба ми, както правят децата. Гласът й, бездруго глух, стана още по-тих.

- Че ти непременно ще се окажеш на висота, Ел. Точка по въпроса.

- Мамо... - въздъхнах с усмивка аз. - Всичко това е прекрасно, само че повярвай ми, подобна

светкавична кариера, особено в тези среди, в края на краищата винаги излиза скъпо. Приятелката на шефа получава наготово цяло предаване... Това ще подразни всички: зрители, коментатори, да не говорим за останалите водещи, които съм изместила. Самата аз доста съм патила от подобни неща.

Сетих се за есемеса, получен няколко часа преди това, и незабавно го пропъдих от съзнанието си.

От близостта на мама чувствах обикновения й парфюм с аромат на роза, който се примесваше с миризмата на фрикасето.

- Не вярвам нито в късмета, нито в случайността - заяви тя с онази твърдост, която все още бе в състояние да проявява. - Ако нещо ти се е случило, значи си го заслужила.

- Хм...

- Сама каза, че Люк Някой си много харесал твоите записи?

- Да... Е, поне така ми каза Давид. Мисля си, че той просто е искал да се понрави на шефа си. Днес сама можах да се убедя, че в отношенията с подчинените моят любим никак не си поплюва.

- Мисля, че не цениш достатъчно приятеля си - укори ме тя тихо, но категорично.

- Не го ценя ли? Давид?

- Би могла все пак да имаш известно доверие в неговата преценка. В края на краищата сама каза, че той ръководи един от най-гледаните телевизионни канали. След като смяташ, че е достатъчно компетентен за този пост, не виждам защо да не му вярваш.

Изгледах я слисано с широко отворени очи. Сетне хвърлих поглед през открехнатата врата към дневната. На бюфета бяха подредени мои фотографии, които мама грижливо пазеше като спомен от миналите нищожни успехи през ранната ми младост: снимка от деня, когато излязоха резултатите от матурите, а до нея друга, заедно със София, с университетски дипломи в ръце.

- Нормално е да имаш съмнения, скъпа - продължи тя, като улови ръцете ми в своите, които бяха тъй изтънели. - Само че от висотата на своя пост Давид не може да си позволи подобно нещо. И е избрал именно теб.

Тя умееше да подбира думите, които носят светлина и вдъхват спокойствие. Правеше го всеки път, направи го и когато поисках да видя онова нищожество, наречено мой баща, когото познавах единствено от една избеляла снимка: той и аз, като бузесто бебе. Направена бе през 1987 година, малко преди той да изчезне от живота ни.

Ришар Родригес, началник-строеж, от испански произход, за когото мама се бе омъжила в последния момент и вероятно от немай- къде, бе заминал за съгласуването на някакъв проект в Квебек, уж за няколко седмици, но така и не се бе завърнал. Изчезнал бе яко дим.

- Благодаря ти, мамо...