В неговата уста тези думи изобщо не прозвучаха като обещание за невинно развлечение под лъчите на пролетното слънце, а по-скоро като заплаха за дълги часове мъчение. Не се и надявах на нещо друго.
Смачках в шепа ръкописната бележка - поне една нямаше да попадне в сребристото тефтерче. Сетне със свит на топка стомах се втурнах към банята. Не бе минал и четвърт час, когато отново се появих пред моя палач в обикновена рокля на цветя, гарнирана все пак по мой вкус със зашити на ръка подплънки. Носех леки обувки и малка чантичка с най-необходимото. С вида си не би трябвало да ставам предмет на критика, а от друга страна, изглеждах достатъчно семпло, за да избягна всякаква двусмисленост. Онова, което не се виждаше, бяха най-плътните и непривлекателни слипове, подбрани от моя арсенал бельо, които нямаха нищо общо с онези, които бях свалила предишната вечер, подгизнали от циприн.
Когато прекосихме малкия двор с формата на полумесец и минахме под старинната сводеста арка на входа към дома Дюшеноа номер 3, на улица „Тур де Дам“, бяхме посрещнати от яркото пролетно слънце. В това отношение не бих могла да споря с Луи: денят бе чудесен и предразполагаше към разходка без посока.
Той проявяваше такова добро настроение, че ми бе трудно да устоя на неговата веселост. Въпреки това всеки поглед, който хвърляше към мен, веднага ме връщаше обратно в онази стая, където предишната вечер се бях разголила за него, бях разкрила себе си повече, отколкото пред който и да е друг мъж.
- Ел... Имате ли някаква представа какво искаше да каже Давид, когато поиска от мен да ви превърна в истинска атинянка?
По всичко личеше, че въпросът му не криеше клопка. Бе зададен без заядливост и без задни мисли просто за да се увери от какво ниво започва неговата ученичка. Очакваше моя отговор, втренчил очи в моите.
- Не - признах аз. - Нямам представа.
- В такъв случай трябва да знаете, че кварталът, в който се намираме, се нарича „Нова Атина“. В пространството между улица „Мартир“ от изток, улица „Пигал“ от запад и улица „Сен Лазар“ от юг има няколко карета сгради, където се е зародил френският романтизъм.
Разтворих широко очи от изумление. Очаквах хапливи забележки и може би дори неприлични подмятания, но не и урок по история. Той явно бе решил да се държи така, сякаш сцената в
стаята на Мата Хари никога не се е разигравала.
- Как така?
- В средата на двайсетте години на деветнайсети век тук живеят всички най-видни представители на това ново естетическо течение: естествено поети и писатели, като Жорж Санд, Йожен Скриб, Марселин Деборд-Валмор, Александър Дюма, и по-късно дори великият Виктор Юго; музиканти като Лист, Берлиоз, Обер, Шопен, Вагнер; също и художници като Дьолакроа, Верне, Гаварни и Ари Шефер. Ала онова, което често се забравя, е, че са първите артисти, създали благодатна почва за този развъдник на таланти...
Той прекъсна изброяването и вдигна по детски възхитен поглед към сградата, от която бяхме излезли, сама по себе си уникална с извитата си фасада откъм малкия параден двор.
Обърнах внимание, че от последната ни среща насам той си бе пуснал лека брада, която не само не смекчаваше, а дори подчертаваше острите черти на изпитото му лице. Тя сякаш допълнително изкарваше на бял свят онази негова вътрешна трескавост.
- Да?
- ...Това са били актьори, Ел. Обикновени актьори.
- Госпожица Дюшеноа? - предположих аз.
- Именно. Но преди нея има и други значими имена: госпожица Марс, живяла недалеч оттук, на номер едно...
В този момент си спомних иглата за коса от витрината на антикварния магазин „Нативел“, която така силно ме бе привлякла преди няколко дни. Ала Луи продължаваше разпалено, като ме държеше за лакътя, за да привлече вниманието ми:
- Великият Талма, любимият актьор на Бонапарт, е живял на номер девет. Също Мари Дорвал, любовницата на Алфред дьо Вини, малко по-нататък, на улица „Сен Лазар“. В началото на трийсетте години на деветнайсети век улицата, на която живеете сега, е била същински булевард „Шанз-Елизе“ на новите театрални тенденции.
Докато го слушах как споделя с мен своите знания, почти забравих за извратения и вероломен брат, който ме караше да правя странни неща, за да купя по този начин неговото мълчание. Лудият, който разкриваше моята сексуалност страница след страница, все едно че разлистваше някаква дошла от ада книга.
Той до такава степен се бе вглъбил в думите си, че сякаш с цялото си същество се бе пренесъл във времето, на което се стремеше да вдъхне отново живот.
- Но защо „Нова Атина“? - запитах заинтригувано аз. - И защо всички те са се установили на това място?
- Според официалната версия названието е наложено през 1823 година от Дюро дьо ла Мал, журналист в