От друга страна, онова, което би могло да бъде утежняващо обстоятелство срещу по-големия от братята Барле, бе новата бележка, която бях получила:
Нали ме чувствате вътре във вас?
Също както предишните, тя ме очакваше на сутринта върху масичката до входа. В часовника внушително количество пясък бе изтекло надолу. До нашата сватба оставаха няколко зрънца...
- Добро утро, Ел.
Тонът на гласа му, весел, почти дяволит, никак не се съчетаваше с мрачните ми мисли. Той до такава степен ме обърка, че ми трябваше известно време, за да разбера на кого принадлежи:
- Луи!
Предполагаемият източник на всички мои тревоги, чието присъствие за пореден път бе подчертано от парфюма, който той неизменно използваше.
- Това наистина съм аз, изпратен от господин бъдещия ви съпруг.
Той придружи тези думи с престорено любезен поклон.
Какво говореше той? Как въобще се осмеляваше да се появи тук? Нима снощното ми унижение не му бе достатъчно, та сега трябваше и да се гаври с мен на ставане от леглото?
Сподавих гневното си възклицание.
- Давид?
- Нима познавате друг? - запита той с весела ирония.
Възможно ли бе чудовището, което ме бе манипулирало предишната вечер, сега да се държи така непринудено? Очевидно да. Гледаше ме с лъчезарна усмивка и си играеше с бастунчето, като го въртеше във въздуха с ловкостта на жонгльор. Нищо в поведението му не подсказваше нашата неотдавнашна „среща“.
- Не, разбира се. Но нали...
- Давид ми възложи да ви превърна в „истинска атинянка“.
При тези думи той взе ръката ми и се престори, че я целува. Дръпнах я рязко, готова да го зашлевя.
- Атинянка... - повторих механично, изтръпнала от възмущение.
- Така се изрази той. И ето ме тук!
Появилият се изневиделица майордом потвърди думите му с невинна усмивка. Присъствието му ме лиши от възможността да дам израз на възмущението си. С мъка успях да изобразя на лицето си кисела усмивка, която, изглежда, все пак успя да го заблуди.
- Това е вярно, госпожице. Давид държи да се чувствате като у дома си не само между тези стени, но и в квартала. Поради причини, които вече са ви известни, фамилията е сърдечно свързана с този квартал.
- Обърнахте ли внимание на чудесното време? - подкрепи го възторжено Луи, без да проявява арогантността от нашата първа среша. - Нали денят е напълно подходящ за разходка пеша?
След като главата на фамилията и мой бъдещ съпруг е одобрил това начинание, трудно можех да откажа. Още повече пред свидетел. Трябваше час по-скоро да намеря някакво извинение.
Луи хвърли поглед настрани и зърна Фелисите, която се мотаеше наоколо. Откъм стълбището се чуваше тропотът на Синус и Косинус, които диреха новата си партньорка в игрите.
- Да, разбира се... Но не се чувствам добре - опитах се да отклоня идеята аз.
- Тъкмо чистият въздух ще ви подейства добре! - настоя Арман.
- Честно казано, Ел, как по-добре бихте могли да прекарате времето си днес? Възползвайте се от тези няколко дни свобода, преди да започнете работа в телевизията. Ще видите, че като ви повлече веднъж ритъмът на програмата, подобни
Свих устни, за да не дам израз на отвращението си. „Развлечения“? А как би определил той сеанса от предишната вечер? Като невинна забава?
- Не, наистина... Много любезно от ваша страна, но не съм в състояние... Ако искам да бъда във форма за понеделник, смятам, че по-скоро трябва да си почивам.
Защо Давид предоставяше годеницата си на човека, който от няколко дни насам я манипулираше по най-макиавелистки начин? Вкопчих се в този отговор: той едва ли бе в течение на машинациите на своя брат. Пропъдих от главата си подобно подозрение: той в никакъв случай не би могъл да бъде негов съучастник. Не и той. Не и Давид.
- Хайде, поддайте се на изкушението. Елате!
Той отново улови ръката ми и този път я задържа в своята със сила, така че не можех да я освободя, без да предизвикам скандал.
- Пуснете ме! Причинявате ми болка!
Под неодобрителния поглед на Арман той веднага охлаби хватката около китката ми с виновния вид на палавник.
- Както желаете - промълви той със сведени очи. - Все пак смятах...
- Какво смятахте? - грубо го прекъснах аз.
- Че тази разходка би могла да бъде сгоден случай да на-учите нещо повече.
- Нещо повече? За какво?
- За нас... За Давид и мен. Добре го познавам. Той е доста прикрита личност. Сигурен съм, че не ви е разказал нищо или почти нищо за нашето детство. Нито впрочем за този дом.
Успя.
Ако държеше на думата си, предложението му не беше лишено от интерес. А освен това време бе и аз да направя своите проучвания. Може би щях да успея дори да сваля маската, с която той се появяваше на всяка наша среща. Веднъж завинаги да го разоблича.
Успокоявах се също така, че посред бял ден, на улицата той не би се осмелил да предприеме нищо. Насърчителният поглед на Арман окончателно уталожи гнева, който не ме напускаше от вечерта насам.
- Добре... Съгласна съм - заявих сухо аз. - Нали все пак ще имам време за един душ?
- Дори повече от един. Имаме цял ден на разположение.
