- Мръсник! Значи, изобщо не ти пука да забършеш момичето на някой от простолюдието? А? Не ти стига да ги чукаш направо на улицата, когато ти скимне? Трябва да им крадеш и жените?
Заблудата на Фред беше пълна. Той смяташе, че си има работа с Давид, а Луи по рицарски приемаше да играе тази роля, която изобщо не му подхождаше, за да ме защити от нападките на бившия ми приятел.
С отчаяно движение улових ръката на рокера, която беше твърда като камък.
- Фред! Престани!
- Значи, това е твоята голяма любов, курва такава? Този сакат!
- Сега вече прекалявате, младежо.
Този път Луи беше този, който пристъпи напред с вдигнат бастун. Без да се замисля, изкрещях с надеждата Арман или някой съсед да се намеси, за да ни помогне.
- Престанете!
- Значи, гадните им мангизи ти помагат да си затваряш очите и да си разтваряш краката!
Първият удар на бастуна попадна върху козирката на каската, а вторият улучи Фред по ръката
и го накара да извика от болка.
- Шибаняк!
Обезумял от ярост и болка, той се канеше да отвърне на своя противник, но в този момент Луи бръкна в торбата с емблемата на „Друо“. С удивителна ловкост измъкна от хартиената обвивка тънък, гъвкав предмет и го размаха. Нагайка!
Всяка негова дума бе съпроводена с острото изсвистяване на кожения бич:
- Не... се... приближавайте... повече... до Ел! Ясно!
- Ненормалник! - простена Фред, вече доста смутено.
Изтръпнах от ужас, когато видях, че е готов да се бие. Трябва да си призная обаче, че в същото време това пробуди у мен инстинкта на женската, която чака да види кой от
мъжките ще предяви правото да я обладае веднага след края на двубоя. У мен се мярна дори мимолетното желание да видя как ще се бият до смърт за мен, при това съвсем голи.
(Анонимна бележка от 7 юни 2009 г. „Женска“? За какъв се мисли той? Може би за
някакъв супермен?)
Преди Фред да успее да се отдръпне, острият връх го шиб-на през лицето, оставяйки кървава бразда. Впечатляваща, но повърхностна рана, тъй като нямаше кръвотечение. Това обаче бе достатъчно, за да ме убеди, че незабавно трябва да бяга. Притиснал ръка към лицето си, с безумен поглед, унизен, Фред отстъпи до мотоциклета си и го яхна, готов за отстъпление.
Луи обаче искаше да затвърди победата си и продължаваше да размахва нагайката срещу своя противник. Едва когато мотоциклетът се устреми надолу по улицата, той си спомни за кого всъщност се е сражавал. Вдигна бастуна от земята и пристъпи към мен по-скоро смутен, отколкото тържествуващ.
- Съжалявам...
- Вие нямате никаква вина.
Тогава той ме хвана за ръката, обърна я с дланта нагоре и церемониално постави в нея нагайката.
- Какво искате...?
- Това е вторият подарък за вас. Само че изобщо нямах намерение да си служа с него, преди да ви го поднеса.
- Чудесна е.
„Само че за какво можеше да ми послужи?“, запитах се аз.
- Принадлежала е на една елегантна англичанка към 1850 година - побърза да добави той. -По онова време този аксесоар е бил много модерен. Дори за жените, които не са се занимавали с езда.
- Благодаря...
Два подаръка, едно спасяване... въпреки непредвидимото му и тъй изменчиво държание, както и отвратителният шантаж по отношение на мен, не можех да не изкажа своята признателност към моя герой. Целунах го целомъдрено по двете бузи, а той ме хвана за тила с тънката си, нежна ръка. За втори път почувствах парфюма му: разгорещената битка бе разсеяла миризмата на лавандула и бе подчертала дъха на ванилия. Трудно ми бе да си призная колко приятно ми бе неговото докосване, което предизвика у мен тръпки, които отначало бяха едва доловими, но постепенно ставаха все по силни и се спускаха от шията към хълбоците. Възможен ли бе оргазъм в резултат от възбудата на една недотам ерогенна зона като тила?
Не дочаках да разбера дали това е така и се отскубнах от него с пламнало чело и блуждаещ поглед.
- Добре ли сте?
- Да... Всичко е наред. Само малко съм разстроена.
Посочих края на улицата, където все още се чуваше отдалечаващото се бръмчене на хилядата кубически сантиметра.
Привлечен от врявата, Арман бе излязъл на улицата и ситнеше към нас.
- Оставям ви в ръцете на най-добрия човек в Париж.
- Да, знам - потвърдих аз. - Арман е...
- Какво се е случило? - прекъсна ме старецът, пребледнял и разтревожен.
- Довиждане, Ел.
Луи си тръгна, накуцвайки, и по всичко личеше, че подкрепата на бастуна му е по-нужна от всякога. Кога и при какви обстоятелства бе наранил крака си? Дали това не беше преструвка, роля, която играеше, за да направи своя герой още по-причудлив?
Арман ме подкрепи, докато стигнем до входа, сякаш аз бях пострадалата от току-що приключилата схватка. Напразно му обяснявах, че съм добре, че ми няма нищо. Той бе толкова настоятелен, че трябваше да се облегна на все още солидното му рамо.
В замяна на това едва не припаднах, когато съзрях върху масичката сребрист плик, напълно сходен с първия, който бях получила тук.
- Кой е оставил това? - запитах разтреперана аз.
- Не зная. Открих го тази сутрин заедно с останалата поща. Това проблем ли е?
- Няма марка и клеймо.
- А... Не съм обърнал внимание.
- Видяхте ли кой го е оставил?
