Властна, но открита и далеч по-отстъпчива, отколкото можеше да се предположи по свободното й държание. По-голямата част от предобеда тя посвети на въвеждане в тайните на заная-та, стремейки се да ми обясни всяко понятие, всеки термин от жаргона, на който говореше от години. От една страна, проявяваше търпение, но от друга, без колебание ме смъмряше, когато проявявах разсеяност. Статутът ми на бъдеща съпруга на големия шеф сякаш изобщо не я интересуваше. Това ме накара да предположа, че професионалното приятелство между нейното семейство и фамилията Барле й спестява много неприятности... А може би това се държеше на изключителната й компетентност, благодарение на която моментално би си намерила работа в случай, че изпадне в немилост.
- Изчезвам - заяви тя точно когато удари дванайсет. - Така или иначе, съвсем скоро ще се видим пак. Лесно няма да се отървеш от мен!
Думите й прозвучаха по-скоро като обещание, отколкото като истинска заплаха. В лицето на Албан щях да си имам съюзница. Няколкото часа, прекарани с нея, бяха достатъчни, за да се убедя в това.
Дванайсет и девет минути, би обявила Клое, която набързо ме поведе, за да ми покаже моя кабинет. Не беше ме излъгала: той се оказа светъл, необикновено просторен, предвид възрастта ми и моя опит, разположен по средата на директорския етаж, което бе направо неприлична привилегия. От грамадния прозорец със северозападно изложение се откриваше разкошна гледка към околовръстната магистрала.
Дванайсет часът и дванайсет минути: тя ми окачи бадж за достъп до ресторанта с моя снимка, която не бях виждала (къде ли я бе изровил Давид?), след което ме заряза насред коридора, за да се присъедини към кудкудякащо ято, вероятно себеподобни, запътили се за обяд към ресторанта на фирмата, разположен на първия етаж.
Дванайсет и двайсет и две. От няколко минути си играех с чисто новия телефон, единствения засега предмет върху моето бюро, с нелепата надежда да получа покана за обед. Устоях на изкушението да се обадя на Давид, който очевидно беше зает, и по този начин си спестих неудобния за него отказ. Що се отнася до Луи, той така и не се бе появил, а и аз нямах намерение да го търся.
Дванайсет и четирийсет и пет... Не издържах и набрах номера на София. За щастие, тя отговори веднага.
Двайсет минути по-късно двете отпивахме от сладките до погнуса коктейли „Монако“ на терасата на разположената недалеч бирария „Сен Мало“ Когато ни поднесоха мешаната салата, пристъпихме към обичайните взаимни изповеди, което ми послужи като опора след престоя в непознатата, чужда и едва ли не враждебна среда.
- Я ми кажи, този пръстен не ти ли е много тесен? - възкликна тя, гледайки към зачервения ми безименен пръст. - Смяташ ли, че ще можеш да го свалиш, за да можеш да го поставиш обратно в уречения ден?
- Да, ето, виж...
Поизмъчих пръста си, но все пак успях да сваля халката от розово злато. Без много да се церемони, тя протегна ръка и я взе, за да я разгледа по-добре.
В очите й блесна неприкрита завист.
- Знаеш ли какво, скъпа? Внимавай да не напълнееш...
- Мога да я разширя.
- Имай предвид, че подобен материал не може да се разтяга до безкрайност. Красив е, но е крехък.
Дали имаше предвид само пръстена?
Занемяла от възхищение, в продължение на цяла минута тя разглежда бижуто от всички страни, отдадена на удоволствието и мечтите си. После го приближи до очите си и запита:
- Та казваш, на кого е принадлежал преди това?
- На Ортанс, майката на Давид. А преди това на нейната майка. Само че не зная името й. Добре направих, че го свалих, защото утре Арман трябва да го занесе, за да гравират на него имената ни и датата.
Тя кимна разбиращо, без да снема поглед от халката.
- Хм... И през коя година са се оженили родителите на Давид?
- Нямам представа. Предвид възрастта на Давид и на брат му, предполагам, че е станало в средата на шейсетте години. Защо?
- Ами защото в такъв случай твоят очарователен бъдещ съпруг е рожба на двойка фантоми!
- Какви ги говориш?
С непривична за нея сериозност тя ми протегна пръстена, така че да мога да го разгледам отвътре, където бе шлифован, за да бъдат изтрити старите надписи.
- Виж сама!
- Не виждам нищо...
- Напротив. Ако го наклониш под ъгъл и светлината пада косо, ще забележиш на места предишното гравиране. Не може да се прочете всичко, но годината личи съвсем ясно: 1988.
Бе напълно права. Лудетината София, лекомислената танцьорка, колекционерката на мъже, бе успяла да разкрие истината за този пръстен, който съвсем безгрижно носех от няколко дни.
- Вярно... - промълвих аз. - Чудно как досега не съм забелязала нищо.
Надписът едва личеше, но под определен ъгъл цифрите се открояваха съвсем ясно. Отклонение от един градус в една или друга посока бе достатъчен, за да изчезнат. Гледана отпред, както би направил всеки и както самата аз бих постъпила, халката ревниво пазеше своята тайна.
Бях стъписана.
- И на колко години е бил през 1988-а твоят прекрасен принц?
- На деветнайсет... - отвърнах съкрушено аз.
