Люк Доре, директорът на канала. Него поне познавах, защото бе присъствал на вечерята в моя чест.
- Значи, тя е поела щафетата от баща си.
- Да, нещо такова.
Значи, доверието на Давид към мен имаше известни граници. Макар да ме бе представил на своята малка войска като някакво тайно оръжие, щях да си имам наставница, която да следи всяка моя стъпка в този все още непознат за мен свят. По този начин всяка моя грешка незабавно щеше да бъде поправяна, а последиците от нея ограничени.
Дискретен звън обяви, че сме стигнали до последния, осемнайсети етаж. Клое изхвръкна от кабината, вперила очи в непонятните драскулки в бележника.
- Днес следобед - подхвана отново тя като картечница, - в четиринайсет и трийсет имате първо заседание на продукцията с Люк Доре, но също така с Филип Ди Томазо, изпълнителния продуцент, и Кристофър Хиймс, нашия художествен директор. В дневния ред е студийният декор за предаването. Крис вече е подготвил няколко макета. По принцип вие с Люк трябва да решите.
Всичко се случваше толкова бързо! И никакъв бутон подръка за аварийно спиране... Какво бих могла да отговоря? Че е станала грешка, някакво нелепо недоразумение? Че нямам никаква работа тук и цяла тълпа къде по-компетентни от мен кандидатки чакат пред входа?
Разпознах остъклената зала, където Луи ми бе представен. Инстинктивно подирих с поглед суховатия му, птичи силует сред групата, която вече ни очакваше. Бяха най-малко двайсетина души, до един с чаша кафе в ръка. За мое огромно удивление той не бе сред тях. Очевидно директорът по комуникациите бе сметнал, че присъствието му не е необходимо.
В този момент пред нас изскочи Давид със сияещ вид, в перленосив костюм, който все още не бях виждала (отказала се бях да изследвам неговия гардероб, същинска вълшебна пещера на мъжката елегантност).
- Всички са тук, чудесно!
- Осем и трийсет и три - одобрително се обади Клое. - Да изчакаме още две минути?
- Няма нужда. Да започваме. След четвърт час имам конферентна връзка със Сеул.
През петнайсетте минути, които отдели за моето посвещение, примесвайки обичайния си шеговит тон с по-сериозни нотки относно „огромния залог за праймтайма в четвъртък, вечерта, който ще ни позволи така да привлечем зрителите, че да ги задържим през целия уикенд“, очаквах всеки момент да се появи неговият брат. Никой обаче не дойде. По остъклените коридори минаваха журналисти в бели ризи и разни клонинги на Клое.
Седнала на ъгъла на масата, отчасти скрита зад редицата глави, които ме оглеждаха с любезна подозрителност, високата, русокоса Алис проявяваше пълно безразличие към думите, към човека, който ги произнася, и към предмета, за който се отнасят, играейки си нервно със смартфона. През цялото време остана глуха за казаното и единствената й реакция бе презрителна гримаса, когато моят мъж заяви, че ми има пълно доверие за успеха на предаването.
Когато Давид сложи край на оперативката, поздравявайки ме с ръкопляскане, вяло подето от останалите, Клое се втурна към моята съперница и прошепна на ухото й някакъв упрек. Вирнало изкуствените си гърди, подчертани от свръхприлепналата рокля, красивото създание скочи като пружина и видимо уязвено, възкликна:
- Сега ли? Какво точно иска от мен?
Това напомняше затягане на гайките. Същевременно си помислих, че един шеф би прибягнал именно до подобно средство, за да заблуди подчинените си какво е истинското му отношение към някоя служителка, за да може след това спокойно да й бърка под полата в своя кабинет.
Асистентката я улови за ръката, за да й напомни да бъде дискретна, и я поведе към коридора като малък буксир, повлякъл след себе си величествен презокеански лайнер, чието люш-кане на бедрата предизвика у мъжката част на присъстващите неизбежните проследяващи погледи. Зърнах не един чифт блеснали очи, макар техните притежатели да работеха от години с тази жена.
- Привет, аз съм Албан. Ти си Ел, нали?
В обстановката на принудителна сдържаност, наложена от добродушното могъщество на Давид, директният тон на тази млада и красива брюнетка, дребничка и с момчешки вид, веднага ми вдъхна симпатия. Разтворена блуза, изтъркани джинси, удобни обувки, по-подходящи за планински пътеки, отколкото за дебели мокети, и единствено украшение - сребърна верижка на врата... Изглеждаше на хиляди километри от фешънките, типични за БТВ.
Тя изскочи иззад редицата тела, далеч по-импозантни от нея, и ми протегна мъничката си, но здрава ръка.
- Да. Най-сетне, аз съм Анабел... Само че всички наистина ме наричат Ел.
- Голямата клечка нареди при общуването и в ефир ти да си Ел... Значи, решаваме да бъде така, стига да нямаш нищо против.
- Защо не? Съгласна съм.
