„Сгодиха се и само няколко седмици след това сключиха брак“, бе ми съобщил Луи. Този цифров мираж недвусмислено ми сочеше, че 1988-а бе годината на първия брак на Давид. Крещеше ми го право в лицето.
Защо Луи бе решил да представи като лъжа тази истина, вероятно единствената сред всички негови измислици? Защо се бе отказал по този начин от думите си? От страх? Само че страх от какво, от кого?
- Окей. Сега можеш да заявиш на твоя мил избраник, че никак не е шик да ти подарява пръстен, купен от битпазара, и да ти го пробутва като семейна скъпоценност.
- Ще му кажа...
Бързо трябваше да сменя темата, за да не се разтреперя, за да не рухна пред нея. Опитах се да дойда на себе си, като й се усмихнах и без всякаква връзка с досегашния разговор я запитах:
- Ами Ребека? Обаждала ли се е скоро?
- Не. Пълно радиомълчание. Вече започва да ми писва. Останала съм без пукната пара, а имам да плащам наем за два месеца. Ако не се размърда и не ми намери клиент, не зная как ще я
карам нататък.
- В краен случай можеш да се настаниш при мама - веднага й предложих аз.
- Много си сладка... Само че признай, че при майка ти в момента не е много весело.
Опита се да смекчи недотам деликатната си забележка, като се усмихна в знак на най-добри чувства.
- Минавала ли си през агенцията? - отклоних отново разговора аз.
- И там я няма. Хванала я е липсата. Не знам как си управлява бизнеса, но така няма опасност да забогатеем. Е, теб това вече не те засяга...
Не беше упрек, а по-скоро носталгия по периода, без съмнение според нея продължил твърде кратко, когато имахме едни и същи тайни занимания и споделяхме една съдба. Открай време се бе стремила да гледа на нас като на две сестри. Появата на Давид в моя живот бе сложила край на наивните й представи.
Сигурна бях, че София завинаги ще си остане част от моето битие. Ала целувките, които си разменихме, преди да се разделим пред кулата „Барле“, където внезапно се озовахме сред тълпата излизащи от обяд служители, ми се сториха като прощални.
В асансьора се наложи да изтърпя смутеното мълчание на няколко души, които същата сутрин бяха присъствали на моята коронация. Никой не се осмели да ме запита дали всичко е наред и дали самотният ми обяд е минал приятно. Синдромът на първия работен ден в цялото му великолепие.
Поради възбудата, вероятно предизвикана от разкритията на София, след излизането от асансьора кротко последвах групата. Едва по средата на коридора открих, че съм слязла на грешен етаж. Тук се намираха някои от студиата и режисьорските пултове на БТВ. Стените и тук бяха стъклени, но през никоя от тях не проникваше външната светлина, лишавайки по този начин коридорите от необикновеното сияние, което обливаше върха на сградата. Въпреки полумрака веднага разпознах два силуета, които се намираха вдясно от нас върху малък подиум. Оттам те не можеха да ме видят, но все пак се опасявах да не издам присъствието си с непремерено движение. Затова застанах неподвижно и реших да ги наблюдавам, затаявайки дъх при мисълта, че могат неочаквано да излязат и да се озовем лице в лице.
Давид изглеждаше съвсем спокоен, с овладени жестове и емоции. За разлика от него събеседничката му бе силно смутена. Тя нервно оправяше косата си с разтреперана ръка, а тялото й беше извито по-скоро в болезнена, отколкото в грациозна поза. От това разстояние не виждах ясно, но можех да с закълна, че диша учестено и шумно. Дали не хълцаше?
Във всеки случай мълчеше и слушаше думите на своя шеф, които според мен бяха умерени, а може би дори успокояващи, ако се съдеше по това, че той положи ръка на лакътя на младата жена, а след това на рамото й.
Внезапно Алис излезе от вцепенението си и падна в обятията на Давид. Той я притисна до себе си за момент, който ми се стори цяла вечност и събуди у мен едва потисната ярост, след това бавно я отблъсна с присъщата само на него аристократична изисканост.
„Сигурен ли си, че наистина предпочиташ нея?“
Както през детството, когато скришом гледах филми през открехнатата врата на дневната, се опитах да отгатна думите, които се отронват от пълните устни на разплаканата жена.
„Да, нея. Съжалявам“, вероятно бе отговорил Давид.
Каквито и да бяха неговите думи, те очевидно успокоиха русокосата красавица и в същото време я разпънаха на кръст. Напълно изгубила самочувствие, тя наведе глава и се отдръпна, а след това напусна студиото през скритата в декора малка врата, която според мен водеше към кулисите.
Гордеех се с него. Бе убил нейните мечти, без при това да прояви грубост или излишна жестокост. Бе действал като строг, но справедлив началник, пазещ общите интереси, но също така загрижен за всеки отделен служител. Алис бе поставена на подобаващото място, но бях почти сигурна, че рано или късно щеше да се появи цяла тълпа нови съпернички тук или другаде, където нямаше да мога да видя как той ще реагира. Проявената към мен лоялност днес бе захлопнала вратата пред едно старо изкушение, но в същото време увеличаваше моята отговорност.
