- Вашите документи, госпожице, са депозирани в кметството. Наложи се да настоя, за да ви прибавят към списъка на двойките, които сключват брак същия ден. В средата на юни и само десет дни преди уречената дата, никак не беше лесно. За щастие, тази година осемнайсети се пада в четвъртък, а не в събота. Ако не беше така, нямаше да успеем!
- В колко часа е церемонията?
- В тринайсет. Не е идеално, признавам, но предлагам преди това да почерпиш гостите тук с чаша шампанско, а след това да отидете пеша до кметството. Няколко коктейлни хапки ще помогнат на стомасите им да изчакат обяда.
- Много добре - одобри Давид, който видимо бе на седмото небе.
Аз самата приемах като добро предзнаменование лекотата, с която Арман разпръсваше един по един облаците, надвиснали над нашия съюз. Благодарение на него всичко, изглежда, щеше да мине като по вода. Като се изключи влошеното състояние на мама, сватбата ни се очертаваше под щастлив знак. Дори нещо повече...
- Как мислиш, дали да разкрия пред Анабел нашите малки тайни?
Мъжът с бяла грива придоби тайнствен вид и погледна към бъдещия ми съпруг.
- Може! Все ще остане нещо и за самия ден!
Тайни? За какви тайни ставаше дума?
Потръпнах при мисълта, че има неща, които крият от мен, но се постарах да приема това като очакващо приятна изненада момиченце.
- Хайде! - подканих аз Арман.
- И така: първо, трябва да знаете, че всички от вашия списък са приели поканата.
„Дори Фред?“, зачудих се вътре в себе си аз.
- След това ще трябва да ми помогнете да направя разпределението на местата около масата. Двеста и петдесет души не могат да бъдат разположени случайно, а още по-малко в последния момент.
Добре бях чула: говореше за двеста и петдесет гости... Много повече, отколкото въобще си бях представяла.
- Та ние няма да можем да поберем всички! - възкликнах аз, като огледах размерите на помещението.
- Малко ще им е тесничко. Затова ще опънем два сенника в градината. От само себе си се разбира, че заедно със сцената, бара, предвидените развлечения и задължителната дистанция за фойерверките... Не остава много място. Все пак направих разчет и се оказа, че ще се справим, без да оставим у гостите впечатлението, че чакат метрото в час пик.
- Ами ако вали? - запита Давид.
- Направих справка с „Уедър Ченъл“. Те са категорични. Между петнайсети и двайсети юни в Париж няма да падне дори капка дъжд. А това го казва най-сериозният метеоканал. Доколкото знам, до него се допитва НАСА при изстрелването на космически кораби.
Този дяволски Арман имаше отговор за всичко и като същински Мерлин градеше около мен вълшебния свят, който ми предстоеше да обитавам заедно с Давид.
- А що се отнася до онази, за която говорихме?
- Ще бъде тук, няма проблеми. Дори обеща да участва директно във вашето предаване, Ел, на избрана от вас дата.
- Гениално! - възкликна по детински разпалено Давид.
- В зависимост от разпределението на нейното време и пребиваването й във Франция, разбира се - побърза да уточни Арман.
Престорих се, че не разбирам за какво става въпрос, тъй като именно това се очакваше от мен.
- „За която говорихме“?
Вместо отговор Арман измъкна най-новия диск на изпълнителката, която щеше да пее специално за нас през този ден само на няколко крачки оттук, а тя бе най-прочутата звезда от последните трийсет години.
Не харесвах кой знае колко нейната музика, едва ли имаше човек на този свят, който да не мечтае известна личност като нея да присъства на неговата сватба.
- От друга страна, нейният агент беше категоричен: един час концерт и нито минута повече.
- Това колко прави? - заинтересува се Давид. - Петнайсетина песни?
- Толкова. Дванайсетина плюс два-три биса. Чашата шампанско и парчето торта са бонус, стига да пожелае да остане още четвърт час след изпълнението.
Просто не можех да дойда на себе си. Мадоната на попмузиката не само щеше да ни поздрави лично, а и щеше да остане на микрофона в продължение на цял час!
Давид също ликуваше.
- Специални благодарности за това, Арман.
- Моля ви.
- Сега, ако нямате нищо против, бих искал да остана за момент насаме с Ел.
- Разбира се.
Стегнатият в жилетката силует се оттегли, оставайки след себе си леко ухание на одеколон.
Луи умееше да докара тялото ми до трепет, без дори да го докосне, но пък Давид притежаваше необикновената способност с няколко думи да изцелява всички мои детински болки: нито за момент не се съмнявах, че чудесата, осъществени от Арман, са резултат от неговите нареждания. С него преставах да се чувствам скромно момиче, изоставено от своя баща и отгледано от безпаричната си майка. Ставах такава, каквато той ме бе видял пръв измежду всички, включително своите подчинени: компетентна, уверена в себе си... настъпателна. А това ме изпълваше с неописуемо въодушевление.
