Обърнах се рязко, с опънати докрай нерви, готова да зашлевя поредния натрапник, когато разпознах моя клиент от миналата седмица, свенливия четирийсетгодишен мъж с атлетично тяло, който в интимна обстановка задаваше нелепи въпроси от рода на: „Имаш ли предпочитание за позата?“ Същият, който наивно вярвах, че ще бъде последният.
- Здравейте... - промърморих аз изненадано и със сподавен гняв.
Ала най-досадно от всичко не бе ненавременната му поява. Редом с него, държейки го под ръка, стоеше метиската с не-обикновена пластика, с която Луи парадираше вечерта, когато се запознахме. Също както тогава, тя бе прилепила тяло в своя кавалер и хвърли към мен поглед, пълен с върховно презрение.
Дали някога бе работила за „Нощни красавици“? С изчезването на сайта и на картотеката нямаше да мога да проверя това. При всички случаи предположих, че с оглед физическите достойнства на тялото й би могла да предлага услугите си самостоятелно, без да прибягва до услугите на посредник.
Мъжът ме изгледа по-скоро с изненада, отколкото с желание, и според мен твърде гръмогласно изрази учудването си:
- Честна дума, вие сте вездесъща!
- Моля?
- Почакайте... Нали вас забелязах преди четвърт час на площад „Сен Жорж“?
Вярно бе, че се бях шляла без цел по улиците, заслепена от тревога и от преследващите ме призраци, но бях почти сигурна, че не съм минавала по този площад.
- Да... Да, сигурно съм била аз... - съгласих се, за да не му противореча.
Сбогувах се с двамата възможно най-възпитано при създалите се обстоятелства и се втурнах към асансьорите, където ме очакваше моят грум. Тази вечер почти съжалявах, че това не беше кроткият и плах индиец Изиам, а риж дангалак с чип нос, по-луничав от самата мен.
- „Пайва“, ако обичате.
- „Пайва“ - повтори той. - Четвърти етаж.
Всички врати бяха в сребрист цвят със съшия сияен опалов оттенък, който Луи бе избрал за своите писма. От това заключих, че този етаж по един или по друг начин е негов или дори само и единствено негов, което означаваше, че пристъпвам в неговото царство.
Без да каже нито дума, рижият ме отведе до една врата и вместо мен пъхна картата в четящото устройство. С леко изскърцване вратата се завъртя на пантите и се разтвори мудно, разкривайки обстановка, която по своята бароковост надминаваше всички декори, сред които ми се бе случвало да попадна на това място.
Подобно на оригинала, който все още можеше да се види на „Шанз-Елизе“, тази имитация на апартамента на маркизата от пръв поглед привличаше вниманието с разточителството на драгоценни материали и орнаменти. Безспорно най-удивителният елемент на тази стая в стил, типичен за Втората империя, бе таванът с резбовани и позлатени дървени кесони с разнообразни геометрични форми, като квадрати, овали или ромбове, чиито изпъкнали части на места висяха над пода като сталактити с двусмислени жълъдовидни върхове.
Редом с неизменните две огромни огледала, обрамчени с антични колони и разположени едно срещу друго, имаше и камина, крепена от елегантни бронзови кариатиди, която за мое удивление се намираше под прозореца. Дали не беше просто декоративна?
Със своите фигури и разцветки копринените тапети напълно съответстваха на дебелия пурпурен мокет на пода, който заглушаваше тракането на токчетата ми. С глупавата надежда да впечатля моя противник, бях избрала вечерните обувки, останали от облекло номер три, което Ребека ми бе купила. Дванайсет сантиметра женско самочувствие и неудобство при ходенето. Времето, когато пазарувахме с нея по големите булеварди, ми се струваше толкова далечно...
Не изчаках никакво указание и сама ги свалих, за да позволя на ходилата си да се насладят на мекотата на вълнената тъкан. С прекрасните накити, които си бях поставила, включително огърлицата на Йожени, поне според самата мен, бях в пълна хармония с обстановката. Не бях обикновена посетителка, бях Пайва.
Вече бях забелязала, че в тази стая, за разлика от предишната, нямаше никакви съвременни технически устройства, или поне не се виждаха такива, но ето че до слуха ми достигнаха звуците на музика и разбрах, че все пак тук има скрити някъде зад ламперията тонколони. Познах мелодията... но не можех да се сетя за названието и изпълнителя.
- Това е
Дъхът ми мигом пресекна от уплаха. След това различих гласа, който постепенно стана по-силен, следвайки ритъма на барабаните, волютите на пианото... Глас, тъй нежелан и същевременно тъй близък. Гласът на Луи, който посрещнах с облекчение и с удоволствие, което не можех нито да отрека, нито да потисна.
Откъм вратата се чу изщракване на ключалката, което ми показа, че за пореден път съм негова пленница.
След като стъписването ми премина, направих опит да взема инициативата и се обърнах към него високо и естествено, все едно че беше редом с мен. Непознат прилив на кръв пулсираше в слепоочията ми, в основата на шията и в долната част на корема.
- Няма ли поне за малко да прекратите тази комедия?
