Ала макар да бях до такава степен глезена, макар да бях непрекъснато обсипвана със знаци на внимание и приятни изненади, все пак си оставах по-скоро зрителка, отколкото действащо лице в предстоящото събитие, сякаш бях една от поканените. Твърде лесно бе само да одобрявам предварително направения избор, но това до такава степен ограничаваше моето участие, че едва ли щях да се учудя, ако в последния момент ми съобщят, че не аз, а друга ще бъде младоженката. Искаше ми се в моята златна клетка да имам право на собствено мнение относно цвета на хранилката и на нейното съдържание. Струваше ми се, че в цялата тая изпипана по конец организация няма нищо спонтанно, няма нищо, което поне малко да напомня сватбата на Давид и Орор, понесени от крилете на страстта!
- Запазил съм ти и една последна изненада...
Може би скок с парашут над дома Дюшеноа в булчинска рокля, нещо като Джони Холидей на Стад дьо Франс?
- Да? - измърках аз.
Или пряко предаване на сватбената церемония по БТВ?
- Нямах време да споделя с тебе... Щеше ми се обаче сватбеното ни пътешествие да не е на място, което всеки може да види на пощенска картичка.
Без всякакво съжаление заличих от съзнанието си гледките на безкрайни плажове и лазурно море. Знаех, че разполагаме с цял един живот и с необходимите средства, за да можем да си позволим по-късно подобни капризи.
С пресилена веселост го подканих да разкрие тайната.
- Тогава... Къде ще заминем?
- На брега на морето... Само че не накрай света, а тук. Искам да кажа във Франция.
- Сега очакваш да отгатна, така ли?
Веселото ми предложение, изглежда, го смути.
- Не... Не. Исках просто да знаеш, че за мен това място е по-важно от всяко друго. Дори по-важно от този дом. И исках да го споделя с теб.
- Дадено - съгласих се аз с покорна усмивка. - Само че не желаеш да ми го разкриеш, преди да е настъпил моментът, или се лъжа?
- Точно така!
Неочаквано върху лицето му грейна белозъбата усмивка на филмова звезда.
На брега на морето... място, тъй значимо в неговите очи, че не би могъл да си представи друго за нашата първа брачна нощ... Поклонение, което благодарение на нашата любов за него щеше да има целебно действие. Кое друго би могло да бъде, освен мястото, където Орор бе намерила смъртта си?
Тогава мислите и думите ми се сляха в едно:
- Халката, която ми подари...
- Знам, че ти е малка. Арман ме предупреди, че си му я дала, за да я преправи.
- Не, не е това... Този пръстен не го е носила само майка ти, нали?
Той замръзна на място и внезапно придоби безстрастно изражение, тъй неприсъщо за него.
- Вече си го поставял на друг пръст преди моя.
- Кой ти е наговорил подобни глупости?
Пред мен вече не се намираше моят съблазнител, мъжът с кадифен глас, а индустриалецът, хладнокръвното същество, което организира живота си, сякаш провежда рисковани финансови операции.
- Халката, Давид... Тя сама говори. Нали вие с Орор сте се оженили през хиляда деветстотин
осемдесет и осма година?
Лицето му рязко се сви. В този момент то по нищо не се различаваше от лицето на Луи. Нежността му се бе стопила и не след дълго видях как пред мен се появява чудовищен хибрид на двамата братя Барле.
- Хиляда деветстотин осемдесет и осма - натъртих аз. - Това е последната дата, гравирана във вътрешността.
- Говориш каквото ти дойде!
Той неочаквано рязко пристъпи напред и в миг се озова опасно близко до мен със заплашително изражение.
- Орор Делбар - наслуки казах аз. - Тя е била твоята първа съпруга... Да или не?
- Луи ли ти надрънка тези небивалици?
Мълчанието ми бе като потвърждение. Ясно виждах усилията, които Давид полага, за да се овладее. С всяко вдишване постепенно връщаше властта над нервите и думите си.
- Нямам представа този кретен каква шега си е направил с тебе, за да ти направи впечатление... Вярно е, че когато бяхме на двайсетина години, двамата се запознахме с Орор Делбар. Онова, което не ти е казал, е, че самият той си загуби ума по това момиче. Дори искаше да се жени за нея. Истината е, че за съжаление на двамата, тя се влюби в мен.
- Но ти не?
- Не, аз не.
Тогава неочаквано за него, твърде бързо, за да не може да реагира, го хванах за левия лакът и с все сили дръпнах лентата на китката му. Той се намръщи от ярост. Или може би от болка?
- Значи, не заради тази Орор си причинил това на ръката си? Сигурен ли си?
Опита да се освободи, но аз го стисках здраво, вкопчена в него като в щастието си, като блъскан от вятъра и огромните талази моряк в корабните въжета. Всяко негово усилие да се освободи ме люшкаше като поредната вълна.
- Пусни ме! Причиняваш ми болка!
- Отговори ми, Давид...
Плесницата дойде изневиделица. Тя ме накара веднага да пусна ръката му. После натиснах бутона, който притежава всяка жена и който при най-малкото докосване отпушва порой сълзи.
- Прости ми... Ел... Аз...
Изправих се, унизена, разтърсвана от ридания, които с остатъка си от гордост се опитвах да потисна. И тогава с дрезгав, сякаш чужд глас, просъсках:
- Махни се... Махни се... Мамка му!
