Очевидно той разбра, че няма да може да ме успокои или да ме задържи, защото успях да прекося хола, без да срещна препятствие, без ничия нежна ръка да ме удържи. Грабнах дамската си чанта от масичката до входната врата и жилетката, която бях оставила там.
Машинално погледнах към пясъчния часовник в другия край на хола и видях, че е изтекла в долната част близо половината от съдържанието му. Долепили лапи върху него, Синус, Косинус и Фелисите напразно се опитваха да хванат през стъклото пясъчната струя. В яростта и бързината си, вече с единия крак отвъд прага, неволно си помислих, че онова, което изтичаше там, бе толкова недостижимо за мен, колкото и за ноктите им. Всичко течеше бързо като този пясък, включително моят живот.
Когато побягнах от дома Дюшеноа, беше едва осем вечерта. Ето защо се разхождах без цел цели два часа, без нито за момент да изпитам нужда да приседна или да отдъхна, нито дори да си поръчам един коктейл „Монако“. Напротив, чувствах, че трябва да съхраня тази войнствена решимост, силата на боец, която ме изпълваше докрай.
Върни се, моля те. Бих искал да успеем да поговорим на спокойствие. Обичам те.
Крачейки, изтривах едно по едно съобщенията на Давид, без да отговоря на нито едно от тях. Всеки път, когато натисках бутона за премахване, гневът ми срещу него сякаш се засилваше. Можеше да ми изпраща колкото си ще сигнали за помирение, но нямаше да може да ме разколебае: щях да прекарам вечерта в „Шарм“ Без съмнение за да го накажа; за да подиря там освен това онази странна утеха, която носи подчинението и съпътстващото го падение.
Въпреки това постепенно забавих ход и неусетно ме обзе странно спокойствие. Виждах във въображението си тъмните очи на Луи, които той присви, когато в края на съвещанието произнасяше онези предназначени за мен думи: горещи момичета.
Отивах на тази проклета среща не само за да му се отдам, но и да изтръгна от него няколко драгоценни късчета истина. Не играех на страната на единия срещу другия. Играех преди всичко моята собствена игра. Какво би могъл да отговори той на версията на Давид? Дали историята с Орор Делбар не бе обикновено юношеско увлечение, нищо повече от епизод в сериала на тяхното вечно съперничество? Ако това наистина беше така, защо Давид рязко бе отбягнал моя въпрос за ръката му?
Така на влизане в хотел „Шарм“, след като бях обикаляла квартала с единствената цел да дам воля на яростта си, вече бях проникнала до същината на интригата. Готова бях да сграбча за гърлото всеки или всяка, ако се опиташе да ми се противопостави...
Господин Жак, например, с непоносимото си раболепие.
- Здравейте, Ел...
- Не зная какви ги кроите с Луи Барле... - изръмжах към него аз, без да дочакам да стори обичайните си поклони. - Искам само да ви кажа, че този път няма да позволя току-така да ме заключат в някоя от тези стаи. Направете го още веднъж и веднага подавам жалба! Чувате ли ме?
След моментно стъписване той се извиси с целия си ръст и възвърна обичайната си изисканост и увереност. След това ми отвърна с приветлива усмивка, натъртвайки съзнателно върху всяка сричка:
- За какво ще подадете жалба, драга Ел? За активно привличане на клиенти? За проституция? Двама или трима постоянни клиенти на хотела незабавно ще свидетелстват, че сте им
предложили прелестите си срещу заплащане в брой. Това ли желаете, госпожице?
Макар да разкриваше истинското си участие в играта, той все пак не изоставяше прословутата си любезност. Дори заплахите му си оставаха образец на куртоазия и вежливост, която бе особено ценена от чуждестранните му клиенти.
- Да не говорим, че още сега мога да ви забраня достъпа до стаите - добави той, уверен във властта си над мен. - А не вярвам това да отговаря на вашите очаквания. Инак нямаше да бъдете тук тази вечер в отговор на повикването и точно в уречения час.
С това доказваше, че кроежите на Луи за него изобщо не са тайна. Нито пък моето желание да се срещна с него, макар да се заблуждаваше относно мотивите ми.
Канех се да мина в контранастъпление, да му напомня, че съучастието му ми е известно и лесно мога да докажа пред полицаите, и дори пред далеч по-строгото в това отношение правосъдие, че прословутите „стаи под наем на час“ в действителност превръщат хотела в обикновен публичен дом, когато зад гърба ми някой радостно възкликна:
- Ел? Ел, това вие ли сте?
