— Само я мярнах — отвърна Рубън. — Много по-млада от Милтън и хваща око. Страхувам се, че момчето е на път да хлътне сериозно. Лично аз три пъти съм изминавал пътеката към олтара, но четвърти ще има само ако се напия, та да не знам какво върша. Жените са ужасни! Не мога да съжителствам с тях, а и те с мен!
— Третата ти жена беше доста свястна — подхвърли Стоун.
— Не казвам, че са безполезно племе, Оливър. Просто твърдя, че дълготрайните партньорства не се дължат на юридически ангажимент. Нагледал съм се на случаи, при които една хубава връзка отива по дяволите заради оковите на брака.
— Тоест искаш да кажеш, че ако се забранят браковете, броят на разделите рязко ще намалее, така ли?
— И това също — кимна Рубън.
Вратата на къщата се отвори и тримата едновременно се обърнаха.
— Охо, наистина си я бива! — възкликна Кейлъб, протегнал шия над рамото на Стоун.
Милтън и жената леко се целунаха и тя се насочи към колата си — жълто порше, паркирано на алеята.
— Питам се дали тази мадама има проблем с психическото разстройство на Милтън — загрижено рече Кейлъб.
Имаше предвид стотиците часове, които тримата приятели бяха пропилели в чакане да свърши с ритуалите си. Но те ги бяха приели като част от Милтън и през ум не им минаваше да роптаят. Всеки си имаше своите „особености“, а и Милтън правеше сериозни усилия да се пребори с разстройството си. Резултатът беше сравнително нормален живот след години медикаментозно лечение, консултации и периодично постъпване в болница. Е, имаше и кризи, по време на които той просто се заключваше, измиваше ръцете си и сядаше да брои, докато прогони стреса.
— Мисля, че тази няма да има подобен проблем — заяви Рубън и махна след младата жена, чиито токчета потракваха по алеята.
Секунда по-късно тя се спря пред колата си, почука по стъклото и изреди няколко числа, преди да отвори вратата. Повтори ритуала с броенето и преди да влезе, оглеждайки внимателно седалката. За шестте секунди, по време на които поршето набра сто километра в час, гумите му оставиха плътни черни следи по асфалта. После стигна пресечката, стоповете му светнаха за миг, след което изчезна. Воят на турбодвигателя накара Кейлъб да се намръщи.
— Къде се е запознал с нея, по дяволите? — попита той, заковал поглед върху все още димящите следи по асфалта. — Сигурно на някое автомобилно рали.
— Нищо подобно — поклати глава Рубън. — Срещнали са се в психиатрията, където се е лекувала и тя.
Милтън заключи входната врата, изпълни кратък ритуал и тръгна към тях с раница през рамо. Отвори задната врата и се настани до Рубън.
— Страхотна е — отбеляза приятелят му. — Как се казва?
— Честити1 — отвърна Милтън.
— Честити?! — зяпна Рубън. — Надявам се заради теб, че не се старае да оправдае името си.
Движението беше доста оживено и когато най-сетне се добраха до квартала на Патрик Джонсън, небето беше започнало да потъмнява.
Стоун следеше номерата на къщите, покрай които минаваха бавно.
— Малко след пресечката е, вляво — обяви след известно време той. — Кейлъб, най-добре паркирай още тук.
Кейлъб спря до тротоара и нервно погледна приятеля си.
— А сега какво?
— Ще чакаме. Искам да получим представа за обстановката, да видим кой влиза и кой излиза. — С тези думи Стоун измъкна бинокъла и го вдигна пред очите си. — Ако приемем, че онези събърбани отпред са на ФБР, къщата на Джонсън е третата вляво.
— Хубави барачки — промърмори Рубън, следвайки погледа му.
Междувременно Милтън беше включил лаптопа си.
— По новините съобщават, че в дома му е открит хероин. А остров Рузвелт е бил мястото на първата среща с годеницата му. Мислят, че се е самоубил там по романтични причини, защото не е могъл да понесе двойствения си живот.
— Като се замисли човек, всеки агент на НРЦ би трябвало да е проверен отвсякъде преди назначението му — каза Рубън. — Което означава, че лесно биха хванали всеки, който търгува с дрога.
— Вероятно отначало е бил чист, а после се е забъркал с дрогата — рече Милтън. — Спомнете си за Олдридж Еймс. Той също е имал голяма къща и е карал ягуар, но шефовете му в ЦРУ изобщо не са се сетили да го попитат откъде разполага с такива средства.
— Е, Джонсън е продавал дрога, а не държавни тайни — обади се Кейлъб. — И вероятно е бил пречукан от партньорите си в бизнеса. Това поне изглежда ясно.
— Онези двамата на острова приличаха ли ти на наркопласьори? — засече го Стоун.
— Не мога да кажа, защото
— Аз пък съм виждал — рече Рубън. — И противно на общоприетото мнение те невинаги са млади чернокожи гангстери с деветмилиметрови патлаци, Оливър.
