До вратата стоеше малко бюро. Ебенизер издърпа стол и седна, като остави Ник да стърчи прав. Антикварят започна да рови в едно чекмедже, в което момчето мерна полупразна бутилка уиски, и измъкна почти празен пакет шоколадови бисквити, с които почерпи детето. После включи настолната лампа, пак огледа брошката, завихрянията на червеното и оранжевото в камъка, разгледа черния метален обков и за малко да потрепери от израженията на змийските глави.
— Старинна вещ — промърмори той. — Тя е… — „безценна“, мина през главата му — вероятно не струва много, но знае ли човек.
Ник посърна. Ебенизер се постара да звучи успокоително:
— Просто искам да съм сигурен, че не е крадена, преди да ти дам пари. От шкафа на мама ли я взе? Или я сви от музея? Кажи ми, няма да те издам. Просто искам да знам.
Ник поклати глава, докато дъвчеше бисквитата си.
— Тогава откъде?
Ник мълчеше.
Ебенизер Болджър не искаше да оставя брошката, но все пак я бутна през бюрото към момчето.
— Щом не можеш да ми кажеш, по-добре си я вземи. Доверието трябва да е взаимно. Приятно беше да се работи с теб, жалко, че не можем да продължим.
Ник се притесни. После каза:
— Намерих я в един стар гроб. Но не мога да кажа къде — спря, защото дружелюбното изражение от лицето на Болджър се смени с неприкрита алчност и вълнение.
— А там има ли други такива?
Ник повтори:
— Ако не искате да я купите, ще намеря някой друг. Благодаря за бисквитата.
— Бързаш, а? Предполагам, че мама и татко те чакат? — заразпитва го Ебенизер.
Момчето поклати глава, но веднага му се прииска да беше кимнал.
— Никой не те чака, добре — Болджър захлупи с длани брошката. — Сега ми кажи къде точно я намери. Е?
— Не си спомням — отвърна Ник.
— Твърде късно е за това. Да предположим, че ти трябва малко време да си спомниш откъде си я взел. После, като се сетиш, отново ще си поговорим.
Антикварят стана и излезе от стаята. Затвори вратата след себе си и я заключи с голям метален ключ.
Когато откри длан и погледна брошката, на лицето му се появи алчна усмивка.
Звънчето над вратата извести, че някой е влязъл, и Ебенезер смутено вдигна поглед, но в магазина нямаше никого. Вратата беше леко открехната, Болджър я затвори и за всеки случай обърна табелата да показва „ЗАТВОРЕНО“. Врътна и ключа — днес не искаше никакви любопитковци да се мотаят наоколо.
Слънчевият есенен ден посивя и лек дъждец затрополи по мърлявата витрина.
Ебенизер взе телефона от тезгяха и с леко треперещи пръсти набра номера.
— Златна мина, Том — каза в слушалката. — Ела веднага щом можеш.
Когато чу ключа да се превърта в ключалката Ник разбра, че е в капан. Бутна вратата, но тя не помръдна. Почувства се много глупаво, задето се остави да го примамят вътре, и задето не се довери на първия си импулс да се махне възможно най-далеч от мъжа с киселото изражение. Наруши правилата на гробището и всичко се обърка. Какво ще каже Сайлъс? А семейство Оуенс? Усети, че го обхваща паника. Опита се да я потисне и да овладее притеснението си. Всичко ще се оправи, знаеше го. Разбира се, първо трябва да излезе…
Огледа стаята. Приличаше на неголям склад с бюро. Влизаше се само през вратата.
Отвори чекмеджето, но намери единствено бурканчета боя (с която се освежаваха антиките) и четка. Чудеше се дали ще може да плисне боя в лицето на мъжа и да го ослепи дотолкова, че да избяга. Отвори капачето на едно бурканче и потопи пръстта си в него.
— Какво правиш? — попита глас съвсем близо до ухото му.
— Нищо — отвърна Ник, затвори капачката и пусна бурканчето в огромния джоб на якето си.
Лиза Хемпсток го гледаше безучастно.
— Какво правиш тук? — попита тя. — И каква е онази торба сланина отвън?
— Това е магазинът му. Опитах да му продам нещо.
— Защо?
— Не е твоя работа!
Тя изсумтя.
— Добре, но трябва да се връщаш в гробището.
— Не мога, той ме заключи.
— Разбира се, че можеш, само се плъзни през стената…
Той поклати глава.
— Не мога. Мога да го правя само у дома, защото ми дадоха Свободата на гробището, когато бях бебе — той я погледна. На светлината на лампата Лиза не се виждаше добре, но Ник цял живот бе говорил с мъртъвци. — Все едно, а ти какво правиш тук? Защо си излязла от гробището? Сега е ден, а ти не си като Сайлъс. Трябва да стоиш вътре.
— Правилата са за онези в гробището — каза тя, — но не и за погребаните в неосветената земя. Никой не ми казва какво да правя и къде да ходя — тя хвърли поглед към вратата. — Този човек не ми харесва. Ще ида да видя какво прави.
Потрепване и Ник отново остана сам в стаята. Нейде отдалеко се дочу гръм.
В мрака и безпорядъка на „Антики Болджър“ Ебенизер се огледа подозрително, сигурен, че някой го наблюдава, но след това си даде сметка, че се държи глупаво. „Момчето е заключено в стаичката — помисли си. — Предната врата също е заключена.“ После мъжът продължи да лъска металния обков на змийския камък, внимателно и нежно като археолог на разкопки, и да почиства чернилката от бляскавото сребро.
