— Ако още си тук — процеди той — дори не си и помисляй да бягаш. Повиках полиция, точно така направих — след като порови в чекмеджето, измъкна полупразната бутилка уиски, а след нея извади още една черна бутилчица. Изля няколко капки от малката в голямата и я пъхна в джоба си. — Брошката е моя и само моя — промърмори отново, а после излая — Ей сегичка идвам. Том!
Мъжът огледа за последно тъмната стая, погледът му премина през Ник, после излезе, стиснал здраво уискито, и заключи вратата зад себе си.
— Ето го! — дочу се гласът му през вратата. — Подай ми чашата си. Том. Малко хубав скоч, направо ти поникват космите от него. Кажи колко!
Тишина.
— Евтин боклук. А ти няма ли да пиеш?
— Джинът добре ме загря отвътре, чакам да ми се уталожи стомахът…
После:
— Хей, Том! Какво си направил с брошката ми?
— Твоята брошка ли стана сега? Оха… какво… сложил си ми нещо в уискито, негодник такъв!
— И какво, ако съм сложил? По лицето ти беше изписано какво си намислил. Том Хъстингс. Крадец!
Последваха крясъци, няколко удара, звук от счупване, трясък, като от преобръщане на тежки мебели…
… после тишина.
Лиза каза:
— Да побързаме и да се махаме!
— Но вратата е заключена — погледна я с недоумение Ник. — Можеш ли да направиш нещо?
— Аз ли? Не знам магии, с които да те измъкна от заключена стая, момче!
Ник коленичи и погледна през ключалката. Ключът още стоеше в нея. Ник помисли малко, после лицето му се озари в усмивка. Измъкна смачкан вестник от един кашон, изглади го, колкото можа, после го мушна под вратата, като остави само крайчец откъм своята страна.
— На какво си играеш? — попита нетърпеливо Лиза.
— Трябва ми нещо като молив, но по-тънко… — отвърна Ник. — Ето това става.
Той взе от бюрото тънка четчица и я пъхна с обратния край в ключалката, раздвижи я и натисна силно.
Ключът падна с тъп звън върху вестника. Ник го издърпа изпод вратата.
Лиза очаровано се засмя.
— Много хитро, младежо! На това му се вика мъдрост.
Ник пъхна ключа в ключалката, завъртя го и отвори вратата.
Двамата мъже лежаха на пода, насред претъпкания антикварен магазин. Мебелите наистина бяха паднали, наоколо цареше хаос от счупени часовници и столове, сред които едрото тяло на Том Хъстингс лежеше върху по-дребната фигура на Ебенизер Болджър. И двамата не помръдваха.
— Мъртви ли са? — попита Ник.
— Де тоз късмет! — тросна се Лиза.
На пода до мъжете лежеше брошката от бляскаво сребро — ноктите продължаваха да държат оранжево пурпурния камък, а змийските глави изразяваха триумф, алчност и задоволство.
Ник пусна брошката в джоба си, до тежкото стъклено преспапие, четката и малкото бурканче боя.
— Вземи и това! — нареди му Лиза.
Ник погледна поръбената с черно визитна картичка и думата „Джак“, изписана от едната й страна. Картичката го притесни, имаше нещо познато в нея, нещо, което събуждаше спомени, нещо опасно…
— Не я искам!
— Не бива да им я оставаш — заяви Лиза. — Щяха да я използват, за да те наранят.
— Не я искам! — повтори Ник. — Тя е лоша! Изгори я!
— Не! — ахна Лиза. — Да не си посмял. Не го прави.
— Тогава ще я дам на Сайлъс — каза Ник и я пъхна в плик, за да я докосва възможно най-малко, а плика пъхна във вътрешния джоб на старото градинарско яке, до сърцето си.
На двеста мили оттам Някойси Джак се събуди, подуши въздуха и слезе на долния етаж.
— Какво има? — попита баба му, докато разбъркваше голям железен котел на печката. — Какво ти става?
— Не знам — отвърна той. — Случи се нещо. Нещо… интересно — той облиза устни. — Мирише вкусно… Много вкусно!
Светкавица освети калдъръмената уличка.
Ник се затича под дъжда — през Стария град, по хълма, право към гробището. Докато седеше затворен в задната стаичка на магазина, сивият ден се бе превърнал в ранна вечер, и затова момчето не се изненада, когато една позната сянка се спусна под уличните лампи. Ник забави крачка и плясъкът на черното като нощ кадифе прие човешка форма.
Сайлъс стоеше под лампата със скръстени ръце. Ник неспокойно се приближи към него.
— Е? — попита Сайлъс.
— Съжалявам, Сайлъс! — наведе глава момчето.
— Разочарован съм, Ник — произнесе Сайлъс и поклати глава. — Търсих те, откакто се събудих. Около теб се носи миризма на неприятности. Знаеш, че не ти е позволено да излизаш от гробището в света на живите.
— Знам, съжалявам… — по лицето на момчето се търкаляха дъждовни капки като сълзи.
— Първо трябва да те върнем обратно на сигурно място.
Сайлъс се протегна и загърна живото дете с пелерината си. Ник усети как земята под него пропада.
— Сайлъс?
Сайлъс не отговори.
— Малко се уплаших — продължи Ник. — Но знаех, че ще дойдеш и ще ме вземеш, ако стане много лошо. А и Лиза беше там, тя много ми помогна.
— Лиза ли? — остро попита Сайлъс.
— Вещицата от неосветената земя.
— И казваш, че ти е помогнала?
— Да, много ми помогна със Сливането. Мисля, че сега вече мога да го правя.
Сайлъс изсумтя недоволно.
— Ще ми разкажеш, когато се приберем.
Ник замълча, докато не се приземиха край параклиса. Влязоха в празната зала, а дъждът навън се усили и капките започнаха да образуват мехури в локвите на земята.
Ник извади плика с обрамчената в черно визитка.
