Започна да съжалява, че повика Том Хъстингс, въпреки че той беше едър и го биваше да плаши хората. Започна да съжалява и че ще трябва да продаде брошката, когато приключи. Тя беше специална. Колкото повече блестеше под слабата светлина над тезгяха, толкова повече му се искаше да бъде негова и само негова.
Но там, откъдето се е взела, трябва да има още. Момчето ще му каже. Момчето ще го заведе.
Момчето…
Осени го идея. Неохотно остави украшението, отвори чекмедже зад тезгяха и извади метална кутия от бисквити, пълна с пликове, картички и хартиени изрезки.
Извади една картичка, малко по-голяма от визитка. В черната рамка нямаше нито име, нито адрес. Само една дума — Джак, написана на ръка с мастило, избледняло до кафяво.
На гърба на визитката Ебенизер Болджър бе записал с молив и с дребния си, прецизен почерк, за да не забрави — въпреки че не можеше да забрави — как да призове Някойси Джак. Не, не да го призове. Да го покани. Не можеш да призоваваш хора като него.
Някой потропа на вратата на магазина.
Болджър хвърли визитката на тезгяха, отиде до вратата и се взря през пелената на следобедния дъжд.
— Побързай — извика Том Хъстингс, — навън е много неприятно! Гадост! Целият подгизнах.
Болджър отключи и Том нахлу вътре — от палтото и косата му капеше вода.
— Кое е толкова важно, че не можеш да говориш по телефона?
— Богатството ни — каза Ебенизер с киселото си изражение. — Ето кое!
Хъстингс свали палтото си и го закачи отзад на вратата.
— Какво има? Нещо хубаво е паднало от някой камион?
— Съкровище — каза Ебенизер. — Даже две. — Отведе приятеля си до тезгяха и му показа брошката на слабата светлина.
— Старо е, нали?
— От езически времена — потвърди антикварят. — Даже отпреди това. От времето на друидите. Преди да дойдат римляните. Нарича се змийски камък, виждал съм го в музея. Никога не съм виждал такова майсторство и фина изработка. Сигурно е била на някой крал. Момчето, което я намерило, каза, че е от някакъв гроб — представяш ли си, може да е цяла могила, пълна с такива неща.
— Може би трябва да го направим законно — промълви замислено Хъстингс. — Да го обявим като находка. Ще ни платят пазарната цена и може да ги накараме да го нарекат на наше име: дарението „Хъстингс-Болджър“.
— Болджър-Хъстингс — машинално го поправи Ебенизер. После добави: — Познавам някои хора с много пари, които ще ни платят повече от пазарната цена, за да го докосват така, както ти сега — Том Хъстингс галеше внимателно брошката с пръсти, както се гали котенце — и няма да задават въпроси. — Ебенизер протегна ръка и Том неохотно му подаде бижуто.
— Нали каза две съкровища, къде е другото?
Ебенизер Болджър взе картичката с черните ръбове и я подаде на приятеля си.
— Знаеш ли какво е това?
Том поклати глава.
Приятелят му остави визитката на тезгяха.
— Едни хора търсят други хора.
— И?
— Доколкото разбрах — продължи Ебенизер, — другите хора са едно момче.
— Навсякъде има момчета — каза Том. — Търчат наоколо и се забъркват в неприятности. Не мога да ги понасям. Значи едни хора търсят точно определено момче?
— Това момче изглежда на подходящата възраст. Облечено е… сам ще видиш как и е намерило това. Може би е точно това, което търсят.
— И ако е то?
Болджър хвана визитката за ъгълчето и бавно повя с нея, сякаш очертаваше въображаем пламък.
— Ето я свещта, да ти свети в тъмата… — започна той.
— Ето го палача, да ти отсече главата6 — довърши Том Хъстингс замислено. — Но виж, ако повикаме Джак, ще загубим момчето. А загубим ли момчето, изтърваме съкровището.
И така двамата продължиха да обсъждат, да преценяват ползите и недостатъците на това дали да предадат момчето, или да приберат съкровището, което в представите им се превърна в огромна подземна пещера, пълна със скъпоценности. Докато говореха, Ебенизер измъкна бутилка джин изпод тезгяха и наля щедро и на двамата, „да подпомогне мисловната дейност“.
На Лиза скоро й омръзна този разговор — въртеше се в кръга на „за“ и „против“ без изгледи да стигне донякъде. Затова тя се върна в задната стаичка и завари Ник да стои на средата й със силно стиснати очи и юмруци, с изкривено сякаш от зъбобол лице, почти лилаво от усилието да задържи дъха си.
— Какво пък правиш сега? — попита тя равнодушно.
Той отвори очи и се отпусна.
— Опитвам да се Слея.
— Опитай пак — изсумтя момичето.
Той опита и задържа дъха си още по-дълго.
— Спри — обади се тя — или ще се пръснеш.
Ник си пое дълбоко дъх, а после въздъхна отчаяно.
— Не се получава. Може би трябва да го ударя с някой камък и да бягам — наоколо нямаше камъни, затова момчето взе едно преспапие от цветно стъкло и претегли тежестта му с ръка, чудейки се дали може да го хвърли достатъчно силно, че да спре Ебенизер.
