— Вече са двама — каза Лиза. — Ако не те хване единият, ще те хване другият. Казаха, че искат да те накарат да им покажеш откъде си взел брошката, да изкопаят гроба и да вземат съкровището — тя не му каза за другата част от спора им, нито за картичката с черните ръбове. — Защо изобщо си направил нещо толкова глупаво? Знаеш какви са правилата за излизане от гробището. Направо сам си просиш белята.
Ник се почувства много малък и много глупав.
— Исках да ти купя надгробен камък — призна тихо той. — И мислех, че ще струва много пари. Затова исках да продам брошката.
Лиза не каза нищо.
— Сърдиш ли се?
Момичето поклати глава.
— Това е първото хубаво нещо, което някой е правил за мен от петстотин години — по устните й пробяга таласъмската усмивка. — Защо да се сърдя? — После добави: — Какво правиш, когато се опитваш да се Слееш?
— Това, което ми каза господин Пениуърт: „Аз съм отворена врата, аз съм празна алея, аз съм нищо. Очите не ме виждат, погледите се плъзгат край мен“, но никога не се получава.
— Защото си жив — каза Лиза с кратко изсумтяване. — Това е за нас, мъртвите, нас рядко ни забелязват, колкото и да се стараем да ни забележат. При вас е различно.
Тя обви ръце около тялото си и закрачи назад-напред, сякаш обмисляше нещо. После каза:
— Забъркал си се в това заради мен… Ела, Никой Оуенс. Той пристъпи към нея и тя постави хладната си длан на челото му. Беше като допир на влажен копринен шал.
— Така! Може би ще успея да обърна нещата в твоя полза. При тези думи тя започна да мърмори нещо, което Ник не можа да разбере, а после ясно и високо произнесе:
— Стани на прах, на вятър и на сън, стани копнеж, нощ, мрак навън, плъзни се, слей се, изчезни ни горе, нито долу да се виждаш ти!
Ник усети да го докосва нещо огромно, сякаш го погали от глава от пети, и той потрепери. Косата му се наелектризира, кожата му настръхна. Нещо в него се промени.
— Какво направи? — попита той.
— Просто ти помогнах — отвърна Лиза. — Може да съм мъртва, но съм мъртва вещица, нали помниш? А ние не забравяме…
— Но…
— Тихо! — изсъска тя. — Връщат се!
Ключът изщрака в ключалката.
— Така, момче — произнесе непознат за Ник глас, — сигурен съм, че ще станем добри приятели. — При тези думи Том Хъстингс отвори вратата. После спря и объркано се огледа. Беше много едър мъж с рижа коса като козина на лисица и пиянски червен нос. — Ебенизер? Нали каза, че е тук?
— Така казах — отвърна иззад гърба му Болджър.
— Не виждам и следа от момчето.
Болджър надникна иззад мъжа и се взря в стаята.
— Крие се — отсече той, като гледаше право към мястото, където стоеше Ник. — Няма смисъл да се криеш — добави по-високо. — Виждам те! Излез!
Двамата мъже влязоха в малката стая. Ник се оказа между тях и се сети за уроците на господин Пениуърт. Не реагира, не помръдна. Остави погледите на мъжете да се плъзгат по него, без да го видят.
— Ще съжаляваш, че не излезе, когато те повиках — каза Болджър и тръшна вратата. — Добре! — обърна се към Том Хъстингс. — Ти препречи, да не може да мине.
След това тръгна из стаята, като надничаше зад разни предмети, зад мебелите, дори тромаво клекна, за да види зад бюрото. Мина точно покрай Ник, без да го види и отвори шкафа.
— Виждам те! — изкрещя Ебенизер. — Излез!
Лиза прихна.
— Какво беше това? — огледа се Том Хъстингс.
— Нищо не чух! — отвърна Ебенизер Болджър.
Лиза отново се засмя. После събра устни и духна — издаде звук, който в началото приличаше на изсвирване, а после зазвуча като далечен вятър. Електрическите крушки в малката стая запремигаха, зажужаха и накрая изгаснаха.
— Проклети бушони! — ядоса се Ебенизер. — Хайде, само си губим времето!
Ключът прещрака в ключалката и Лиза и Ник останаха сами в стаята.
— Измъкнал се е — каза антикварят. Ник го чуваше през вратата. — В такава стая няма къде да се скрие. Щяхме да го видим.
— На Някойси Джак няма да му хареса.
— Че кой ще му каже?
Мълчание.
— Хей, Том Хъстингс. Къде се е дянала брошката?
— Ммм? Какво? Ето я, прибрах я за по-сигурно.
— За по-сигурно? В джоба ти? Интересно място мен ако питаш. По-скоро мислеше да си тръгнеш с нея — смяташе да задържиш брошката ми за себе си.
— Твоята брошка ли, Ебенизер!? Твоята брошка!? Имаш предвид „нашата“!
— Нашата, така ли? Не помня да си бил тук, когато я взех от момчето.
— Момчето, което дори не можа да опазиш за Джак! Представяш ли си какво ще направи, когато разбере, че детето, което търси, е било в ръцете ти, а ти си го изпуснал?
— Сигурно не е същото момче. По света има много хлапетии, какъв е шансът то да е това, което той търси? Изнизал се е от задната врата, щом съм си обърнал гърба — после Ебенизер заговори с по-висок и примамващ глас: — Не се тревожи за Някойси Джак, Том Хъстингс. Сигурен съм, че момчето е различно. Старата ми глава ми играе номера. А и почти ни свърши джинът, какво ще кажеш за един хубав скоч? Имам уиски в задната стаичка, ти само почакай.
Вратата на склада се отключи отново и Болджър влезе с бастун в едната ръка, а в другата — с фенерче. Лицето му бе по-кисело и от преди.
