Странната музика продължаваше да се носи отнякъде — далечна, почти на ръба на възприятието, тържествена и необичайна. Ник наклони глава и се опита да определи откъде идва, но безуспешно. Музиката просто се носеше във въздуха, беше навсякъде. Чуваше я в плющенето на знамената, в далечния шум на колите, в потракването на токчетата по студените павета…
Има нещо странно, помисли Ник, докато гледаше как хората се прибират към домовете си. Всички вървяха в такт с музиката.
Мъжът с брадата и тюрбана бе раздал почти всички цветя. Ник се приближи към него.
— Простете — обърна се към него момчето.
Мъжът се сепна.
— Не те видях — обвинително каза той.
— Извинете, може ли и за мен едно цвете?
Мъжът с тюрбана го погледна с подозрение.
— Тук ли живееш? — попита той.
— А, да — отвърна Ник.
Мъжът му подаде бяло цвете, Ник го взе и изохка, защото нещо го убоде по палеца.
— Забоди го на палтото си — каза мъжът. — Внимавай с карфицата.
На палеца на момчето се появи алена капка кръв. Ник засмука пръста си, докато мъжът забождаше цветето на пуловера му.
— Не съм те виждал досега — обърна се той към Ник.
— Ама аз си живея тук — отвърна Ник. — За какво са цветята?
— В Стария град имало традиция — отвърна мъжът, — още преди градът да се разрасне толкова, когато разцъфнат белите зимни цветове в гробището на хълма, да се откъсват и да се раздават на всички, мъже и жени, млади и стари, бедни и богати.
Музиката се усили. Ник се зачуди дали не я чува по-добре, защото носи цветето. Вече ясно различаваше ритъма, далечните барабани и пискливата, колеблива мелодия, която събуждаше в него желание да тръгне в ритъма на музиката.
Досега никога не бе излизал от гробището, за да се поразходи. Днес забрави забраната да го напуска, забрави, че тази вечер мъртвите ги няма на хълма, мислеше само за Стария град и вървеше по улиците му на път към градската градина пред кметството (което сега бе музей и туристически информационен център, а самото кметство се бе преместило в по-внушителна сграда — по-нова и по-скучна — в другия край на града).
Пред кметството вече се събираха хора. Някои от тях се разхождаха в градината, която през зимата бе просто обширно поле с малко трева и тук-там стълби, храст или статуя.
Ник омаян слушаше музиката. Хората бавно прииждаха на площада, по един, по двама, със семействата си или сами. Той никога не беше виждал толкова много живи наведнъж. Бяха стотици, всички дишаха, всички бяха живи като него.
Всички носеха бяло цвете.
Това ли правят живите? — помисли Ник, но знаеше, че отговорът е „не“. Каквото и да беше това, което се случваше сега, то бе специално.
Младата жена с детската количка, която видя по-рано, стоеше до него с бебето в ръце и поклащаше глава в такт с мелодията.
— Колко дълго продължава музиката? — попита я Ник, но тя не отговори, само се полюшваше и се усмихваше. Според Ник усмивката й не беше нормална. И когато момчето реши, че жената не го е чула, защото се е Слял или пък просто не се интересува от него, тя проговори:
— Странна работа, все едно е Коледа! — каза тя с глас, който идваше някъде отдалече, сякаш сънува, сякаш се наблюдава отстрани. Със същия отнесен тон жената продължи: — Напомня ми за сестрата на баба, леля Клара. След като баба почина ходехме при леля на Бъдни вечер и тя свиреше на старото си пиано, понякога пееше, а ние ядяхме бонбони и орехи. Не мога да си спомня нито една от песните й. Но тази музика е като всичките й песни, изсвирени наведнъж.
Бебето май беше заспало с глава на рамото й, но дори то леко махаше с ръчички в такт с музиката.
Жената спря да говори. На площада настана тишина, глуха тишина, както когато вали сняг всеки шум се поглъщаше от нощта. Телата на площада не помръдваха, сякаш едва дишаха.
Чу се часовник, който започна да отброява ударите до полунощ и тогава те дойдоха.
Слизаха по хълма в бавна процесия, стъпваха тежко в крак, изпълниха пътя, по петима в редица. Ник познаваше повечето. В първия ред разпозна Мама Слотър и Джосая Уортингтън, както и стария граф, който бе ранен в Кръстоносния поход и се бе върнал да умре у дома и доктор Трефузис — всички изглеждаха тържествени и важни.
Хората на площада изахкаха. Някой започна да плаче и нарежда: „Господи, смили се, това е Страшният съд! Страшният съд настъпи!“ Повечето просто гледаха, без да показват изненада, сякаш всичко ставаше насън.
Мъртвите продължиха своя ход, редица след редица, докато стигнаха площада.
Джосая Уортингтън се изкачи по стълбите и застана до госпожа Карауей, кметицата. Протегна ръка и каза толкова силно, че да го чуе целият площад:
— Прекрасна лейди, подавам ви ръка, танцувайте с мене танца на смъртта!
Госпожа Карауей се поколеба. Погледна към мъжа до себе си, сякаш за подкрепа. Мъжът бе по халат, пижама и пантофи, а на ревера на халата му бе забодено бяло цвете. Той се усмихна и кимна на госпожа Карауей.
— Разбира се — отвърна тя.
