После протегна ръка, пръстите й докоснаха пръстите на Джосая и тогава музиката се разнесе отново. Ако онази, която Ник чу преди това, беше прелюдия, то това бе музиката, заради която бяха дошли, мелодия, която сякаш ги теглеше за ръцете и краката.
Мъртвите и живите се хванаха за ръце и започнаха да танцуват. Ник видя Мама Слотър да танцува с мъжа с тюрбана, а бизнесменът танцуваше с Луиза Бартълби. Госпожа Оуенс се усмихна на Ник, докато поемаше ръката на стар продавач на вестници, а господин Оуенс се протегна и хвана за ръка малко момиче, сякаш бе равна нему, а тя пое ръката му, сякаш цял живот бе очаквала това. После Ник престана да гледа, защото нечия ръка се пъхна в неговата и танцът започна.
Лиза Хемпсток му се усмихна.
— Всичко е наред — каза тя, щом заедно започнаха да следват стъпките на танца.
После запя в ритъма на танца:
Музиката изпълваше главата и гърдите на Ник с безмерна радост, а краката му се движеха така, сякаш вече знаеха стъпките, сякаш ги знаеха открай време.
Той танцува с Лиза Хемпсток, после, когато първият танц свърши, ръката му бе поета от Фортинбрас Бартълби. Танцуваха с Фортинбрас, преминавайки през редици танцуващи, които се отваряха пред тях, за да им сторят място.
Ник видя Ебенизер Болджър да танцува с мис Бороус, предишната му учителка. Видя живи да танцуват с мъртви. Двойките се заловиха в дълги редици, които пристъпваха в унисон, стъпваха и вдигаха крак (Ла-ла-ла-тум! Ла-ла-ла-тум!) в танц, който още преди хиляда години вече е бил древен.
Ник танцуваше до Лиза Хемсток. Попита я:
— Откъде идва музиката?
Тя сви рамене.
— Кой прави всичко това?
— То само се случва — отвърна тя. — Живите може и да не помнят, но ние не забравяме… Виж! — внезапно извика развълнувано Лиза.
Ник никога не бе виждал истински кон, освен по страниците на книгите, но белият кон, който чаткаше с копита по улицата и приближаваше към тях, не се побираше в представата му за тези животни. Беше много по-голям, с издължено и сериозно изражение. Яздеше го жена с дълга сива рокля, спускаща се на вълни и блещукаща под декемврийската луна като паяжина в утринната роса.
Тя стигна площада и конят спря, а жената в сиво се плъзна от гърба му и стъпи на земята, обърната с лице към всички тях — живи и мъртви.
Жената направи реверанс.
Всички като един й отвърнаха с реверанс и танцът продължи.
— Дамата в сиво е тук сега, тя ни води в танца на смъртта — запя Лиза Хемпсток, преди шеметният танц да я раздели от Ник. Живите и мъртвите следваха музиката, пристъпваха, въртяха се и подскачаха, а дамата танцуваше с тях, пристъпвайки, въртейки се и подскачайки с ентусиазъм. Дори белият кон поклащаше глава и пристъпваше в такт с музиката.
Музиката се ускори, танцуваха все по-бързо. Ник бе останал без дъх, но не можеше да си представи танцът да спре — Macabray, танцът на живите и мъртвите, танцът със Смъртта. Ник се усмихваше, всички се усмихваха.
От време на време той зърваше дамата със сивата рокля, докато тя се въртеше или пристъпваше през градската градина.
Всички, помисли си Ник, всички танцуват! Помисли си го и в същия миг осъзна, че греши. В сенките на Стария град стоеше един мъж, целият облечен в черно. Той не танцуваше. Той само гледаше.
Ник се зачуди дали по лицето на Сайлъс е изписан копнеж или тъга, или нещо друго. Но изражението на наставника му бе непроницаемо.
Той се провикна „Сайлъс!“, с надеждата да го накара да се присъедини към танца, да се забавлява като тях, но когато чу името си, Сайлъс се дръпна в сенките и изчезна от погледа му.
— Последен танц! — извика някой и музиката се изви величествено, бавно и прощално.
Всеки от танцьорите бе с партньор, живите с мъртвите, едни срещу други. Ник протегна ръка и пръстите му докоснаха, а погледът му потъна в сивите очи на дамата с роклята от паяжина.
Тя му се усмихна.
— Здравей, Ник — каза тя.
— Здравейте — отвърна той, докато танцуваше с нея. — Не знам името ви.
— Имената не са важни — отвърна тя.
— Много ми хареса конят ви. Толкова е голям! Не знаех, че конете стават толкова големи.
— Той е Достатъчно внимателен, че да носи и най-едрия от вас на широкия си гръб, и достатъчно силен и за най-дребния.
— Може ли да го пояздя? — попита Ник.
— Някой ден — отвърна тя и полите от паяжина заблещукаха. — Някой ден. За всеки идва ред.
— Обещавате ли?
— Обещавам!
С това танцът приключи. Ник се поклони на партньорката си и едва тогава усети изтощение, сякаш бе танцувал с часове. Всичките мускули го боляха. Бе останал без дъх.
Чу се часовник, който започна да отброява часа и Ник преброи ударите — дванайсет. Зачуди се дали бяха танцували дванайсет или двайсет и четири часа или изобщо николко.
Той се изправи и се огледа. Мъртвите и Сивата дама бяха изчезнали. Останали бяха само живите, които започваха да се разотиват — сънливо и вцепенено си тръгваха от площада, сякаш събудили се от дълбок сън, но без да са се разсънили напълно.
Градският площад бе покрит с бели цветчета. Все едно бе имало сватба.
