Поиска да се стопли и да си намери компания в оживената гробница на Бартълби, но семейството — седем поколения — нямаше време за него тази нощ. Всички чистеха и подреждаха — от най-стария (ум. 1831) до най-младия (ум. 1690).
Фортинбрас Бартълби, починал на 10 години (от охтика, както каза на Ник, който погрешно смяташе в продължение на години, че Фортинбрас е бил изяден от лъвове или мечки и бе крайно разочарован, когато разбра, че е умрял от някаква обикновена болест), с извинителен глас се обърна към Ник:
— Не можем да играем, мистър Ник. Скоро ще настъпи утрешната нощ. А колко често се случва това?
— Всяка нощ — отвърна Ник. — Винаги настъпва утрешната нощ.
— Не и тази! — каза Фортинбрас. — Не и тази! Тя е като да изгрее синя луна или да има месец само от недели.
— Но това не е Нощта на Гай Фокс8 — прекъсна го Ник, — нито Хелоуин, Коледа или Нова година.
Фортинбрас се усмихна с огромна усмивка, която разтегна кръглото му луничаво лице.
— Не, не е. Тази нощ е специална!
— Как се нарича? — попита Ник. — Какво е станало утре?
— Това е най-хубавият ден — заобяснява Фортинбрас и Ник бе сигурен, че щеше да продължи, но баба му, Луиза Бартълби (която беше само на 20 години) го повика и рязко му прошепна нещо.
— Нищо — отвърна й Фортинбрас и се обърна към Ник. — Съжалявам, трябва да работя — взе един парцал и затърка дъските на прашния си ковчег — Ла-ла-ла-тум — запя той. — Ла-ла-ла-тум — и при всяко „тум“ замахваше въодушевено с парцала.
— Няма ли да пееш онази песен?
— Коя?
— Която пеят всички?
— Не му е времето сега — отвърна Фортинбрас. — Пее се утре. Утре.
— Не му е времето — каза и Луиза, която бе умряла при раждането на близнаци. — Гледай си твоята работа.
И запя със сладкия си, ясен глас.
Ник продължи към рушащата се църквица. Плъзна се между камъните в криптата, където седна и зачака да се върне Сайлъс. Вярно, беше студено, но това не го притесняваше — гробището го бе приело, а на мъртвите студът не им пречи.
Наставникът му се върна в малките часове на нощта, носеше голяма найлонова торба.
— Какво има вътре?
— Дрехи за теб. Премери ги — Сайлъс извади сив пуловер с цвета на савана на Ник, чифт дънки, бельо и обувки — бледозелени маратонки.
— За какво са?
— Освен за носене ли? Първо, мисля, че вече си Достатъчно голям — на колко си, вече на десет години, нали? Време е да носиш дрехи за нормални, живи хора. Ще се наложи да ги облечеш един ден, тогава защо да не свикваш отсега? А и ще ти бъдат маскировка.
— Какво е маскировка?
— Когато нещо толкова много прилича на нещо друго, че хората, които го гледат, не знаят точно какво гледат.
— Струва ми се, че разбрах — Ник облече дрехите. Връзките на обувките малко го затрудниха и Сайлъс го научи как да ги връзва. На Ник му се стори изключително сложно и се наложи да ги върже и развърже няколко пъти, преди Сайлъс да остане доволен. Едва тогава момчето се осмели да зададе въпроса си.
— Сайлъс, какво е танцът със смъртта?
Сайлъс повдигна вежди и леко наклони глава.
— Къде го чу?
— Всички в гробището говорят. Мисля, че е нещо, което ще стане утре вечер. Какво е то?
— Танц — отвърна лаконично Сайлъс.
— „Всички ще танцуват танца със смъртта“ — изтананика Ник. — Ти танцувал ли си го? Какъв точно е този танц?
Наставникът му го погледна с очи като черни езера и отвърна:
— Не знам. Ник, зная много неща, защото от много време ходя нощем по земята, но не знам какво е да танцуваш този танц. Трябва да си жив или мъртъв за него, а аз не съм нито едното, нито другото.
Ник потрепери. Искаше му се да прегърне силно наставника си, да му каже, че никога няма да го изостави, но това бе немислимо. Можеш да прегърнеш Сайлъс толкова, колкото и лунен лъч — не защото е безплътен, а защото не е редно. Има два вида хора — такива, които можеш да прегърнеш, и Сайлъс.
Наставникът му замислено разглеждаше момчето в новите дрехи.
— Не е зле. Изглеждаш така, сякаш цял живот си живял извън гробището.
Ник гордо се усмихна. После усмивката му се стопи и той отново стана сериозен.
— Но ти винаги ще бъдеш тук, Сайлъс, нали? И аз няма да трябва да си тръгвам, ако не искам?
— Всяко нещо с времето си — отвърна Сайлъс и тази вечер не каза нищо повече.
На другия ден Ник се събуди рано. Слънцето бе като сребърна монета високо в сивото зимно небе. Лесно бе да се проспят кратките дневни часове и да прекараш цялата зима като една дълга нощ, през която ни веднъж да не видиш слънцето, затова всеки път преди лягане Ник се заричаше, че ще се събуди през деня и ще излезе от уютния гроб на Оуенсови.
Във въздуха се носеше странен аромат — остър аромат на цветя. Ник последва мириса нагоре по хълма до Египетската алея, където зимният бръшлян се виеше в зелени заврънкулки — вечнозелена плетеница, която скриваше псевдоегипетските стени, статуи и йероглифи.
