Тук ароматът бе особено силен. За миг Ник се зачуди дали не е навалял сняг, защото сред зеленината се виждаха бели островчета. Когато разгледа по-внимателно белите островчета, те се оказаха малки петолистни цветчета. Тъкмо се наведе да ги помирише, когато чу стъпки по пътеката.
Ник се сля с бръшляна и се спотаи. Трима мъже и една жена, всичките живи, се изкачваха към Египетската алея. На врата на жената висеше огърлица.
— Тук ли е? — попита тя.
— Да, госпожо Карауей — отвърна пълен белокос мъж, почти останал без дъх. Той, подобно на останалите, носеше голяма празна кошница.
Жената изглеждаше несигурна и озадачена.
— Щом казвате… но не мога да твърдя, че разбирам — тя погледна цветята. — Сега какво да правя?
Най-ниският от мъжете бръкна в кошницата си и извади потъмнели сребърни ножици.
— Ножиците, госпожо кмет — обърна се той към нея.
Тя ги взе, започна да реже снопчета цветове и заедно с мъжете ги заподрежда в кошниците.
— Това — промърмори след известно време кметицата госпожа Карауей — е съвършено нелепо.
— Такава е традицията — отговори един от мъжете.
— Съвършено нелепо! — повтори госпожа Карауей, но продължи да реже белите цветове и да ги пуска в кошницата. Щом напълниха първата, тя попита: — Не е ли достатъчно?
— Трябва да напълним и четирите — каза най-ниският мъж, — а след това да дадем по един цвят на всеки в Стария град.
— И що за традиция е това? — учуди се госпожа Карауей. — Попитах предшественика си и той каза, че никога не е чувал за нея. — После се огледа и попита: — Нямате ли чувството, че някой ни наблюдава?
— Какво? — обади се третият мъж, който досега мълчеше. Имаше брада и тюрбан и носеше две празни кошници. — Имате предвид призраци ли? Не вярвам в призраци!
— Не призраци — отвърна госпожа Карауей. — Просто имам чувството, че някой ни гледа.
Ник потисна желанието си да се гмурне още по-навътре в бръшляна.
— Не е изненадващо, че предишният кмет не знае за традицията — намеси се дебеличкият мъж, чиято кошница бе почти пълна. — Зимните цветове цъфтят за пръв път от осемдесет години насам.
Мъжът с брадата и тюрбана, който не вярваше в призраци, се оглежда нервно.
— Всеки в Стария град получава цвете — каза ниският.
— Мъже, жени, деца… — После продължи бавно, сякаш се опитваше да си спомни нещо, наизустено много отдавна. — Ще чуе и ще дойде всеки вечерта, всички ще танцуват танца със смъртта.
Госпожа Карауей изсумтя.
— Само глупости — каза тя и продължи да кълца цветовете.
Здрачът се спусна в ранния следобед и в четири и половина вече беше тъмно. Ник скиташе по гробищните пътеки и търсеше с кого да си поговори, но нямаше никого. Слезе към неосветената земя, за да види дали Лиза Хемпсток е там, но и там бе пусто. Върна се при гроба на Оуенсови, но той също беше празен — нито баща му, нито госпожа Оуенс се виждаха наоколо.
В момчето започна да набъбва паника. За пръв в живота си Ник се чувстваше изоставен на мястото, което винаги бе смятал за свой дом. Затича се надолу по хълма към стария параклис и зачака Сайлъс.
Сайлъс не идваше.
— Може би съм го изпуснал — помисли си Ник, но сам не си повярва.
Изкачи се до самия връх на хълма и се огледа. В студеното небе светеха звезди, а нишките от светлините на града се простираха под него — светлини от улични лампи, фарове на коли, мигащи светлини. Момчето бавно се спусна по хълма до главната порта на гробището и спря.
До ушите му долетя музика.
Ник бе чувал всякаква музика — приятната камбанка на количката за сладолед, песните от радиото на работниците, мелодиите, които Кларити Джейк свиреше на мъртвите с прашната си цигулка. Но никога не бе чувал нещо подобно — поредица усилващи се и затихващи мотиви, като прелюдия или увертюра.
Ник се плъзна между заключените врати и се спусна към Стария град.
Спря край кметицата, която стоеше на един ъгъл. Гледаше я, докато тя се протегна и забоде малко бяло цвете на ревера на преминаващ наблизо бизнесмен.
— Не правя персонални дарения — отсече мъжът. — С това се занимава секретарката ми.
— Не е за благотворителност — обясни госпожа Карауей. — Просто местна традиция.
— Аха — отвърна мъжът и изпъчи гърди, та всички да видят бялото цветенце и отмина горд до немай-къде.
Следващият минувач бе млада жена с детска количка.
— Какво е това? — попита подозрително жената, когато кметицата я приближи.
— Едно за вас и едно за малкия — каза кметицата и забоде цветето на палтото на жената. Цветето за бебето залепи с тиксо към палтенцето му.
— Ама за какво е? — попита младата жена.
— Някаква традиция на Стария град — разсеяно отвърна госпожа Карауей.
Ник продължи нататък. Навсякъде виждаше хора с бели цветя. По други ъгли стояха мъжете, които придружаваха кметицата, всеки хванал по една кошница, и закичваха минаващите с бели цветове. Не всеки ги приемаше, но повечето се оставяха да бъдат закичени.
