Тереза се облегна назад и лицето й отново се промени.
— Чакай да те питам, боли ли те понякога глава? Искам да кажа, не като нормално главоболие, а дълбоко вътре?
Томас можеше да си представи какво слисано изражение е придобил.
— Сериозно ли питаш? Разбира се! — Тъкмо се готвеше да й опише болката, която го измъчваше от заранта, когато тя опря пръст на устните си.
— Тихо, някой идва. После ще говорим.
Нямаше представа откъде бе разбрала. Не беше чул нищо, но наистина след няколко секунди на вратата се почука. Миг по-късно тя се отвори доктор Левит пъхна глава вътре.
— Здравейте, деца — подвикна весело той. Погледът му шареше между двамата. — Времето за днес изтече. Да ви връщаме по стаите. Мисля, че мина добре, пък и ще имате още много възможности да се опознаете.
Томас и Тереза се спогледаха. Не беше сигурен какво му казват очите й, ала наистина се надяваше, че има нов приятел. Двамата станаха и доближиха Левит. Томас му беше благодарен дори за тази кратка среща и си обеща, че ще се държи добре, само и само да има още подобни срещи. Бяха до вратата, когато Тереза спря и зададе на Левит въпрос. По-точно два въпроса.
— Какво е спусков заличител? И вярно ли е, че някои деца са умрели, докато им поставяли импланти?
Томас се стъписа. Обърна се и погледна Тереза, докато Левит се бореше с въпросите.
— Как… — поде той и млъкна, осъзнал това, за което току-що се бе досетил и Томас: че Тереза бе засегнала някаква важна тема. Нещо
Томас се питаше същото. Къде може да е чула за тези неща? Той самият нямаше представа. Тереза сви рамене:
— Понякога, когато не знаят, че можем да ги чуваме, вашите хора се изпускат.
Левит не беше доволен от отговора й, но гласът му остана спокоен.
— А понякога нещо дочуто изобщо не е цялата история. Да не се занимаваме с неща, които не са наша работа, ясно?
Той се обърна и пое надолу по коридора. Като че ли не го интересуваше дали ще го последват, но и двамата побързаха да го застигнат.
— Много е приятно — прошепна Тереза на Томас. — Да вървя по коридора с моя нов приятел.
Той я погледна зарадвано и учудено.
— Наистина? Пусна бомбата за умрелите деца и сега се държиш сякаш нищо не е станало? Толкова си странна. — Опита се да прозвучи като шега, но все още бе разтърсен от въпросите й. Дали бяха само слухове?
Почувства се по-добре, когато тя внезапно го целуна по бузата и после хукна по коридора след доктор Левит.
На Томас определено му харесваше, че си има нов приятел. Но докато я гледаше да се отдалечава тичешком, усети, че го завладява паника. Какво стана днес с него? Първо ужасното главоболие и усещането за
Опитваше се да не мисли за възможния отговор.
Да не мисли за изблика.
224.10.14/11:37
Седмица по-късно, веднага след един изтощителен урок с пъзел при мис Дентън, Томас се озова отново в малката стая, седнал от другата страна на бюрото срещу Тереза. За щастие, този път ги нямаше странните усещания от предишната им среща.
Това бе може би най-дългата седмица в живота му, не минаваше и минута да не се пита дали ще се срещнат отново. Зададе няколко пъти въпроса на доктор Пейдж и останалите наставници и всички отговориха утвърдително. Ала да очаква срещата чак след седмица му се струваше най-ужасното мъчение на света. И въпреки че мисълта не преставаше да го измъчва, не посмя да ги попита за странните пристъпи на
— Здрасти. Радвам се да те видя отново — посрещна го Тереза. Левит тъкмо бе излязъл, след като отказа да отговори на въпроса й колко време ще бъдат заедно.
— Аз също — кимна Томас и опита да се вземе в ръце. Щеше да е глупаво да говори за странните си усещания от предишния път и затова избра нова тема. — Знаеш ли, нямах търпение да те питам за онези деца, които спомена. Тези, които умрели. Истина ли е? Доктор Пейдж ми намекна, че ни правели услуга, като ни държали отделно. Има безброй неща, за които бих искал да си говорим.
— Чакай, всяко нещо с времето си. — Тя огледа със загрижено изражение ъглите на стаята. И четирите — един по един. — Може би трябва да внимаваме какво говорим. Сигурно ни наблюдават. Или най-малкото ни подслушват.
— Вероятно и двете — съгласи се Томас и си пое дълбоко дъх: — Ехей, хора! — провикна се. — Ей, старчоци! — Размаха ръка сякаш бе на манифестация. Нямаше представа откъде се взе това приповдигнато настроение.
Тереза избухна в смях и това го накара да се почувства още по-добре. Двамата продължиха да се смеят още няколко минути, заразявайки се един от друг. Но подсъзнателно Томас разбираше, че тя така се опитва да избегне въпроса за мъртвите деца.
— Няма какво да го мислим — рече Тереза, когато и двамата се успокоиха. — Това е нашето време и можем да говорим за каквото си поискаме. Пък те нека се забавляват.
— Амин! — Томас шляпна с длан по бюрото.
Тереза подскочи от изненада и пак се разсмя.
