— Не зная какво да мисля за онези мъртви деца. Може да е само слух. Надявам се. А може и да не съм разбрала. Говореха за нещо подобно точно преди да вляза. Но исках да видя как ще реагира Левит на въпроса.
Томас можеше само да се моли обяснението й да е вярно.
— Има ли нещо ново и вълнуващо в живота ти? — попита Тереза.
— Не бих могъл да кажа със сигурност. Чакай да си спомня. Ям. Ходя на училище. Много уроци. После и лабораторните изследвания. И освен това спя. Това е всичко.
— Звучи съвсем като моя живот!
— Наистина? Колко странно!
Усмивки, после пауза. Тереза се наведе напред и опря лакти на бюрото.
— Не зная за другите деца, нито за някакви тайни, но чуй ме. Би трябвало раните ни вече да са зараснали, нали? — Въпросът й го завари неподготвен. — Виждам, че и ти мислиш така.
Той докосна белега, скрит под косата над лявото ухо.
— Така поне изглежда. Сигурен съм, че всичко е наред с нашите гениални мозъци.
— Предполагам, говориш за това, което ЗЛО наричат „гибелна зона“?
Томас кимна. Беше чул този израз един-два пъти, но нямаше пълна представа какво може да означава.
— Знаеш ли, звучи ми като нещо, което са заимствали от видеоигра. Но доктор Пейдж каза, че е мястото, където избликът причинява най-сериозни увреждания.
— Не е ли странно, че двамата с теб сме мунита? Че не трябва да се боим от болестта като останалите хора по света? Да се страхуваме, че един ден ще полудеем.
— Аха.
— Само че точно заради това се озовахме тук. Знаеш ли, трябва да се кръстят не ЗЛО, а СКУКА. Понякога си мисля, че ще полудея, Защото ме държат затворена по цял ден в стаята.
Томас погледна към вратата и се замисли.
— Толкова ли е зле навън? Затова ли не ни пускат да излизаме?
— Трябва да е много зле. Говорят, че радиацията започвала да отслабва, но все още е достатъчно силна на някои места. Помня само ослепителната светлина зад люковете на берга, когато ме караха тук. Качиха ме на равностранспорт, после и на берг — и всичко това, когато още не бях навършила пет. Представяш ли си?
Томас почти не помнеше голямата летяща машина, с която го бяха докарали. И макар тогава да бе натъжен от раздялата с родителите си, смяташе пътешествието за страхотно. Берговете бяха машини за безмерно богати хора. Но изобщо не можеха да се сравняват с равнотранса. Никога не бе пътувал с нещо подобно, но щом ЗЛО ги притежаваха, значи имаха много пари.
— Кога си пътувала с равнотранс? — попита той.
На лицето й се изписа тъга и благоговение.
— Почти не си спомням. Родила съм се някъде на изток. Изгубих родителите си и ме спасиха… — Тя сведе глава и замлъкна насред дума. Може би тема за някой друг път.
— Ей — заговори той за нещо друго. — За болката в главата. Мен също ме измъчва понякога.
Тереза отново вдигна очи към тавана. Нищо не се виждаше там, но и двамата знаеха, че горе има скрити камери. И микрофони. ЗЛО можеше да натъпче помещението със стотици микрофони. Не биваше да забравят и малките машинки в главите им. Кой знае какво следяха те.
Тереза стана, взе стола и го пренесе от другата страна на бюрото. Постави го колкото се може по-близо до Томас. Седна и се наведе напред, като опря рамото си в неговото. След това му зашепна в ухото, толкова тихо, че едва различаваше думите. Дъхът й галеше приятно кожата му.
— Ще си говорим така, докато ни разделят. — Томас кимна и също опря устни на ухото й.
— Съгласен.
Харесваше му да е близо до нея.
— Та за тази болка в главата — продължи тя. — Напоследък е по-скоро като сърбеж. Направо ми се иска да бръкна вътре и да се почеша.
Томас я гледаше смутено. Думите й звучаха налудничаво, но по-странното бе, че отново му се сториха познати.
— И с мен е така — кимна бавно той.
Тя се разсмя и за миг се отдръпна встрани.
— Страхотен отговор — рече. Сетне пак се облегна на него и зашепна: — Може да ти прозвучи странно, но искам да ме изслушаш. Има нещо вътре в нас, което не е било използвано. Когато излизах от упойката, чух думите „спусков заличител“. Струва ми се, че е точно това. Спусък, който трябва да бъде дръпнат, превключвател, който чака да го завъртят. Намираш ли някакъв смисъл?
Томас кимна бавно. Доктор Пейдж също бе казала нещо подобно. Беше го нарекла „специален“. Помнеше смътно тази дума, освен ако не я бе сънувал. Тези импланти бяха абсолютна загадка.
Тереза продължаваше със съсредоточено изражение:
— Имам чувството, че сякаш мозъкът ми е свързан с нещо. Лежа в леглото и се концентрирам толкова силно, че главата започва да ме боли от
— И защо го правиш? — попита Томас, завладян от любопитство.
— Опитвам се да използвам мозъка си като инструмент. Да накарам мислите си да следват определена посока, да ги използвам срещу импланта. Нали разбираш, като кука, с която да дръпна спусъка. Да си пробвал нещо подобно?
— Разбира се, че не — засмя се Томас.
Тя се дръпна настрана и скръсти раздразнено ръце. Той я докосна по рамото.
— Точно затова ми е интересно.
Тя повдигна вежди.
— Разсъжденията ти са съвсем разумни — продължи той. Тереза се засмя. — Мисля си, че доктор Пейдж се опитваше да ми каже нещо подобно. Интересно ми беше да го чуя от теб.
