Тя кимна и затвори с облекчение очи. Сетне продължи, отново шепнешком:
— Ще продължавам да работя над това. Благодаря ти, задето не мислиш, че съм просто жертва на изблика. Но от друга страна — обърни внимание. Тези хора разполагат с невероятна техника. Имат равнотранс и бергове… — Тя замълча и поклати глава. — Искам да кажа, че тези неща, които поставят в главите ни, може да са свързани с нашето съзнание. Или дори с мислите ни. Ето какво ме измъчва.
Томас беше малко объркан новата насока на разтвора. Той се наведе към нея и прошепна:
— Ще опитам да направя като теб. Ще бъде интересно да се занимая с нещо различно.
Тя се изправи и на лицето й затрептя искрена усмивка. Отнесе стола си на предишното място зад бюрото и седна там.
— Много ми се ще да ни позволят да се срещаме по-често — рече.
— На мен също. Дано не ни се ядосат, че си шепнем.
— Те са едни гадни воайори — разсмя се тя. — Чухте ли това, ЗЛО? — извика. — За вас говорим. Стига сте дремали, елате да ни спрете!
Томас се изкикоти, завладян от духа на бунта, но се стресна, когато на вратата се почука.
— Охо — прошепна той.
Вратата се отвори и доктор Левит пристъпи вътре. Но страхът от наказание се стопи в момента, когато Томас видя лицето му — не изглеждаше никак ядосан.
— И тази среща приключи — обяви той. — Но преди да се върнете към обичайната програма, искаме да ви покажем нещо. Нещо, което ще смае и двама ви.
Томас не знаеше какво да очаква и все още бе под въздействие на разговора с Тереза. Той се надигна. Тереза също и той видя, че на лицето й се изписва безпокойство. Може би щяха да ги отведат в кабинета на председателя, за да им се скарат. Но доктор Левит изглеждаше искрено развълнуван. Той отвори вратата по-широко.
— Хайде, деца. Пригответе се за чудото!
224.10.14/13:48
Левит отведе Томас и Тереза при асансьора и тримата се спуснаха до подземното ниво — където Томас не бе слизал досега, — след което продължиха по дълъг коридор, завършващ с нова поредица асансьори. Намираха се в съвсем различна част на комплекса. По пътя Томас и Тереза не промълвиха нито дума, но си размениха няколко питащи погледи. Накрая, когато Левит повика от таблото следващия асансьор, Томас не можа да сдържи любопитството си:
— И какво е това невероятно нещо, което ще ни показвате? — попита той.
— Е, почакай де — отвърна Левит. — Не бих искал да развалям изненадата. Както се казва, не ми плащат чак толкова, че да го направя точно аз. — Засмя се на шегата си и смехът му отекна в тясното помещение. — Едни много важни хора искат да ви покажат своя… проект. Макар да давам съвети по него, аз не участвам в действителното… изпълнение. — Явно не му се говореше повече по въпроса.
Мелодичният сигнал на асансьора го спаси от по-нататъшни обяснения и вратите се разтвориха. В кабината стояха четирима души и Томас усети, че дъхът му секва. Позна председателя Андерсън и доктор Пейдж. С тях бяха още една жена и един мъж, облечени с работни дрехи.
— Ваши са — рече Левит и без да чака отговор, се отдалечи по коридора, по който бяха дошли.
Доктор Пейдж протегна ръка, за да задържи асансьора отворен.
— Влизайте, Томас, Тереза. Нямаме търпение да ви покажем нещо днес.
— Да, така е — потвърди председателят Андерсън. Докато децата пристъпваха вътре, той подаде ръка и на двамата. — Чакахме психоекипа да прецени дали вие двамата сте готови и ето че часът удари.
— Какво става? — попита Тереза. — И защо е тази загадъчност?
Вратите на асансьора се затвориха и доктор Пейдж натисна един бутон. Въздухът се изпълни с тихо бръмчене. Томас се зачуди защо се спускат надолу, вместо да се издигат. За миг го завладя страх.
Председателят Андерсън им отправи топла усмивка.
— Няма за какво да се безпокоите. Решихме, че най-добрият начин да ви обясним какво подготвяме, е, като ви го покажем лично. Скоро ще видите за какво говоря.
Но защо точно ние? — настоя Тереза. — Знаем, че има много други деца — чуваме гласовете им зад стените. Защо ни държите разделени? Ще покажете ли и на тях това, което искате да видим?
Непознатата жена пристъпи напред. Беше ниска на ръст, чернокоса и с бледо лице.
— Нали не възразявате първо да се представим? Името ми е Кати Маквой и съм помощник вицепрезидент със специален контрол над проекта, който ви предстои да видите. А този човек — тя посочи мъжа със сериозно изражение и посивяваща черна коса — е Хулио Рамирес, моментният шеф на охраната ни.
Докато си подаваха ръце и разменяха усмивки, Томас се зачуди над уточнението „моментен“. Беше странно да се описва по този начин позицията на един човек. Сякаш не се очакваше да се задържи дълго на този пост.
Мис Маквой продължи:
— Относно въпроса ви, неколцина от вас успяха да напреднат в учението и изпитанията далеч повече от останалите. И тъй като ние сме прагматични хора, особено в днешния свят, бихме искали да оценим подобаващо вашите умения и дарби. Днешният ден е нещо като награда. Вие ще сте първите, които ще я видите.
