— Точно така — кимна Андерсън със сияеща усмивка. — Награда е съвсем подходящ израз. Вие двамата и още неколцина сте идеалният подбор за това, което смятаме да направим през следващите две години, за да довършим започнатото. Мисля, че вече пристигаме… ах да, ето ни.
Кабината спря, след като се бе спускала толкова дълго, че сякаш бе слязла право в недрата на Земята. Пътуването надолу, заедно с неясните обяснения само подсилваха тревогите на Томас. Кои бяха тези „други“, за които говореха? От всички нови неща, които му предстояха, срещата с други деца му се струваше най-вълнуваща. Постоянната самота бе започнала да му действа на психиката. Но всичко това звучеше твърде добре, за да е истина. Дали да им повярва?
Докато се двоумеше, вратите се отвориха и останалите излязоха. Тереза бе спряла от другата страна и му махаше да я последва. Сякаш се боеше, че ако не тръгнат с възрастните, те може да се откажат от идеята си. Томас осъзна, че изпитва същия страх. Побърза да излезе от кабината и се озова в просторно помещение с размери на гимнастически салон, чийто таван бе озарен от синкава светлина. Беше съвсем пуст, като се изключат безбройните тръби и жици, очакващи да бъдат свързани, сандъците и строителните материали. В единия ъгъл имаше нещо като малък офис — вътре премигваха монитори и командни пултове, хвърлящи трепкащи отражения наоколо.
— Ние смятаме — заговори председателят Андерсън — това да е командният център на така наречените Лабиринтни изпитания. Технически най-съвършената инсталация, с която разполага изследователският комплекс. Очакваме да бъде завършена до два месеца, а двата лабиринта — след още две или три години. Може би четири.
Оглеждаше огромното помещение с горд вид, но Когато се обърна към Тереза и Томас, изражението му помръкна. Томас предположи, че причината е в собственото му объркване.
— Лабиринтни изпитания? — попита Тереза, предугаждайки неговия въпрос.
Председателят Андерсън понечи да отговори, но изглежда, се затрудняваше да намери подходящите думи. И тук Маквой му се притече на помощ със сияеща усмивка.
— Всъщност нашият многоуважаван председател малко изпреварва събитията, но в това няма нищо лошо. Виждате ли вратата там? Зад нея има стълбище, което ще ни отведе до временната площадка за наблюдение. Искаме да ви покажем нещо и след това ще ви обясним за какво ще се използва. Готови ли сте?
Томас кимна. Измъчваше го любопитство.
— Готови сме — отвърна Тереза вместо него.
Поеха към вратата, която Маквой им бе посочила, като сериозният Рамирес вървеше най-отзад и се оглеждаше, сякаш очакваше неприятности. Минаха по дълъг коридор, в който бе монтиран мощен на вид хидравличен кран, достатъчно голям да повдигне вагон.
— За какво е това? — поинтересува се Томас. Бяха някъде към средата на голямото помещение.
Маквой понечи да отговори, но председателят я спря.
— Всяко нещо с времето си — рече той с любезен глас и погледна Маквой многозначително. — Има още някои неща в конструкцията, за които не сме готови да говорим.
Томас бе твърде развълнуван, за да обърне внимание на думите му. Реши, че ще има предостатъчно време по-късно, когато е в леглото, да обмисли още веднъж видяното и чутото.
Стигнаха изхода и поеха нагоре по стълбището. Излязоха на тясна площадка пред масивна метална врата, където едва се побраха. Маквой въведе код на командното табло. Чу се силно свистене и вратата се отвори с отекващ надалеч метален звън. Андерсън и Маквой я изтикаха докрай и после подканиха Тереза и Томас да минат първи.
Томас гореше от нетърпение да разбере за какво служи всичко това. Ала когато пристъпи през прага, гледката накара сърцето му да спре за миг. Отворената врата бе позволила на мощно течение да нахлуе от огромното открито пространство пред него. Той застина, докато вятърът облъхваше тялото му. Намираше се на площадка, обърната към пещера, която бе толкова голяма, че умът му едва успяваше да възприеме размерите й. Таванът на пещерата, която, изглежда, бе с изкуствен произход, бе обсипан с изкуствени светлини, ярки и достатъчно силни, за да озаряват цялото пространство. Конструкция, която сама по себе си впечатляваше с размерите си. Но още по-впечатляващи бяха стоманените греди, които преминаваха под покрива — Томас предположи, че целта им е да поддържат тавана от рухване. Металната им повърхност сияеше с отразената светлина на мощните лампи.
Едва сега си припомни, че се намират дълбоко под земната повърхност.
Беше невероятно, но те наистина бяха под земята. Пещерата сигурно бе поне пет мили широка и висока колкото небостъргач. Навсякъде по пода й бяха разхвърляни строителни материали — стоманени греди и дъски. В далечината — на около миля или две по-нататък — се издигаше огромна стена, все още в строеж, тъй като горният й край, опиращ в тавана, бе само дървено скеле.
