Томас се опитваше да се пребори с лавината неочаквана информация.
— Но как ще влезем в кабинета му? Няма ли да ни засече охраната?
Тя се усмихна, сякаш слънчев лъч проби облаците.
— На кой от двата въпроса да отговоря първо?
— На втория — обади се Тереза. — Охраната.
Доктор Пейдж кимна.
— Да кажем, че има някои хора — немалко, — които ми дължат услуги. Че всички се боят да не се разболеят и разчитат на нас, за да гарантираме здравето им. Рамирес дълбоко вярва, че аз съм единствената, която може да доведе нещата докрай — до откриването на лека. Тъжната истина е, че времето на председателя Андерсън да управлява ЗЛО е изтекло.
Томас не знаеше какво да мисли.
— Ами… този кабинет. Как ще проникнем, без Андерсън да разбере?
По някое време усмивката на доктор Пейдж бе изчезнала напълно.
— О, той ще разбере. Всъщност, в момента е вътре. Ще влизаме ли? — Тя бръкна в джоба си, извади хирургическа маска и я постави на лицето си. — Предполагам, че вие двамата нямате нужда? — Очите й изглеждаха засмени. Доктор Пейдж отключи вратата и пристъпи в кабинета на председателя. Имаше второ помещение зад първото, нещо като място за отдих и частни срещи. Откриха Андерсън там, заспал, завит с одеяло. Беше увиснал заплашително от ръба на кушетката.
— Откъде знаехте? — попита шепнешком Тереза толкова тихо, че Томас едва я чу.
Доктор Пейдж им даде знак да се върнат в предната стая и затвори безшумно вратата зад себе си.
— Не можете да си представите какви предпазни мерки взех, за да не се заразя — рече тя иззад маската. — Крайни мерки. Нося тази маска почти двайсет и четири часа в денонощието, особено когато съм в помещение с потенциално заразни субекти. Мия ръце и лице на всеки половин час. Сама си приготвям храната… — Тя сведе очи към ръцете си. — Но разбира се, налагаше се да поемам известни рискове. Всеки ден. Ако не го правех, какъв доктор бих била?
— Но какво ще правите с… него? — Тереза посочи вратата, зад която спеше Андерсън.
— Той е една от причините да бъда толкова предпазлива. От няколко месеца го посещавам тук веднъж седмично. Между нас се появи нещо като… приятелство. Още преди да забележа… Разговаряхме дълги часове. За предишния живот, за ЗЛО, за прогреса в нашата работа. Председателят отдавна престана да заключва вратата. Но това, което искам да кажа, е, че през това време той се промени.
— Кой друг може да е заразен? — попита Тереза.
— Скоро ще разберем — ако не е унищожил официалните данни. — Тя отиде до бюрото на председателя — отгоре бяха разпръснати фотографии на близките му — и включи монитора. — Той е мнителен човек, но не проявява голяма изобретателност, когато става въпрос за пароли.
Усмихна се и пръстите й забарабаниха по клавиатурата. Стаята се изпълни със синкаво сияние от екрана.
— Няма да ни отнеме много… — промърмори замислено.
Томас изведнъж бе споходен от нова мисъл — ами ако не е муни, както всички твърдят? Веднъж вече го бяха налягали подобни опасения, но наистина досега не се беше разболял. За миг пред погледа му се мярна кошмарното видение на ямата.
Доктор Пейдж успешно преодоля няколко защити в компютъра на председателя и най-сетне на екрана се появи списък на всички служители от ЗЛО — от работниците в столовата, до лекарите и психолозите. И до децата. Тя прелисти няколко страници, откри графата за администрацията, цъкна върху нея и лицето на председателя Андерсън грейна на монитора. Сияещата му усмивка нямаше нищо общо със сегашното му състояние. Доктор Пейдж се зарови в данните и скоро откри резултата от кръвните проби от предния ден. Макар че вече предусещаше какъв ще бъде, когато Томас забеляза, че цифрите премигват в червено, по тялото му пробягаха тръпки.
Председателят Андерсън беше заразен с изблика.
И както се оказа, още неколцина от служителите на ЗЛО.
231.05.05/3:42
Деветнайсет от общо сто трийсет и двамата лекари, психолози, учени, техници, сестри и други служители вътре в комплекса на ЗЛО бяха заразени. Всички ръководни кадри от кръга на Андерсън. Нищо чудно, че бяха участвали в заговор, за да го запазят в тайна от останалите.
Доктор Пейдж върна Томас и Тереза по стаите им и ги заключи, обяснявайки по пътя, че ще трябва да задейства протокола за Пречистването и да се увери, че всичко се движи според плана. Обеща им да се появи скоро. Върна се след два часа, като водеше със себе си Рейчъл и Арис. След като ги въведе в стаята, постави на пода четири натъпкани раници.
— За какво са? — попита Тереза.
— Всичко ще обясня — увери я докторката. — Днес ще имам отчаяна нужда от вас четиримата.
Томас кимна на приятелите си и те му отвърнаха. Арис изглеждаше пораснал, лицето му бе смръщено от тревога. Рейчъл бе подстригала още по-късо косата си и в черните й очи се долавяше печал. Но се държеше уверено и нещо в присъствието на двамата внушаваше на Томас спокойствие.
Доктор Пейдж не показваше никакви признаци на умора. Беше поела нещата в свои ръце с видимо удоволствие.
