Кодът на болестта полностью

Те обърнаха гърбове на Рандал и хукнаха към най-близкия вход на комплекса. Почти го бяха стигнали, когато Рандал извика отзад:

— Спрете! Марион! Моро! Искам само да ви кажа нещо!

Чули имената си, пазачите се обърнаха и отново застанаха пред децата с насочени напред оръжия.

Рандал излезе от дълбокия сняг и пристъпи на паважа, на двайсетина крачки от тях. Изглеждаше ужасно. Кръвясали очи. Окървавен нос. Хлътнали бузи. Над дясната му вежда имаше цепнатина и кръвта от раната бе засъхнала отстрани на лицето. Томас втренчи поглед в нещастния човек. Какво ли наистина правеше тук?

— Говори бързо, Рандал — подкани жената. — Не изглеждаш никак добре. Трябва да повикаме помощ.

— Не мога да го крия повече, нали? — каза Рандал, наведе се и се подпря на коляно. — Ужасно нещо! — Той се люшна напред, разпери ръце и с мъка успя да се задържи на крака. — Ужасно нещо е да се опитваш да скриеш от началниците си, че си болен от изблика!

Томас стисна ръката на Чък. Снегът сякаш застина насред въздуха и спря да се върти и танцува, спря да пада.

— Добре, приключихме тогава — заяви жената. — Моро, отвори вратата. Ще го вкараме вътре и ще повикаме лекар. Бързо.

— Мислите се за специални, така ли? — извика Рандал. — Наистина ли вярвате, че няма да направят с вас това, което направиха с останалите?

Моро въведе кода на вратата. Чу се остро писукане. Цветът на таблото се промени от червен в зелен, отекна метално изщракване. Вратата се отвори. Единият от пазачите я улови за дръжката и я дръпна към себе си.

Томас почти изтика Чък през отвора, после сграбчи Тереза за ръката, дръпна я и се шмугна след нея. Не желаеше да прекара и миг повече отвън, в присъствието на Рандал, чиито викове продължаваше да чува.

— Чухте ли какво ви казах? — дереше се Рандал. — Не бягате от този, от когото би трябвало. Не аз нося заплаха. Чухте ли ме?

Пазачът затвори вратата зад тях и виковете на Рандал заглъхнаха. Томас надзърна през прозорчето и го видя да се обръща и бавно да се отдалечава към гората.

— Довечера можеш да спиш на пода при мен — предложи Томас. Двамата с Чък стояха в коридора пред неговата стая. Тереза се бе прибрала в своята, за да отскочи до тоалетната, после пак се върна при тях. Лицето й изглеждаше обезпокоено.

Томас я погледна загрижено.

— Искаш ли и ти да спиш при нас? Да ти призная, и аз съм малко изплашен…

— Всъщност…

— Какво има? — попита Томас.

Тя погледна към Чък, който изглеждаше унесен в мисли. Сетне заговори в ума му:

„Ще го оставим да спи в твоята стая. Но после трябва да вървим.“

„Чакай, какво има? — учуди се Томас. — Къде ще вървим?“

„Нещата са по-зле, отколкото си мислех. Виж, просто го сложи да спи, разкажи му там някоя приказка, каквото и да е. И колкото време отнеме. Почукай на вратата ми, когато си сигурен, че е заспал.“

„Какво е станало?“ — попита той отново.

— Знаете ли какво? — произнесе тя на глас, без да отговори на въпроса му. Вдигна ръка и разроши нежно с длан косата на Чък. — Уморена съм. Защо вие двамата не идете да се наспите, а утре пак ще се съберем. И не се безпокойте. — Тя се наведе и погледна малкия Чък в очите. — Наистина. Рандал е болен, но те ще се погрижат за него. Ние сме муни. Нали не си забравял? Няма от какво да се боим. — Тя се усмихна широко, топло. Звучеше толкова уверено, че Томас почти й повярва.

— Лека нощ — пожела й той. — Хайде, Чък.

— Лека нощ — отвърна тя и се прибра в стаята си. Томас затвори вратата и хвърли няколко одеяла на пода за Чък. Докато нагласяваше импровизираното му легло, момчето отново показа, че е по-умно, отколкото го смятаха.

— Да, тя е права — ние сме муни — рече то в мрака. — Но какво ще кажеш за хората, които работят за ЗЛО?

231.05.04/23: 41

Тереза отвори вратата, преди той да успее да почука повторно.

— Влизай — прошепна му настойчиво, ала спокойното й на пръв поглед изражение го изплаши още повече.

Той пристъпи вътре и тя затвори вратата.

— Какво става?

Тереза му подаде бележка и Томас я погледна. На листчето бяха изписани няколко думи с молив:

Томас погледна Тереза.

— Добре… какво все пак става?

— Някой е пъхнал бележката под вратата ми, докато бяхме навън. — Тя замълча, леко задъхана. — Почти съм сигурна, че доктор Пейдж знае за случилото се отвън тази вечер. Трябва по някакъв начин да е свързано с Рандал.

Томас се облегна на стената. Беше сигурен, че нещо се е объркало много сериозно. Сковаващ страх стисна гърдите му. Усещаше смазваща несигурност, разклащане на познатия свят.

— Какво ще правим? — попита.

Тереза постави ръка на рамото му.

— Да идем да намерим доктор Пейдж. Тя е най-умният човек, когото познавам. Щом иска да говори с нас, значи е важно.

— Добре — кимна покорно Томас. — Няма друг тук, на когото бих се доверил повече.

Тереза го потупа по рамото, после отвори вратата и излезе в коридора.