— Попитах те за мнението ти относно заличаването на паметта.
По челото му избиха ситни капчици пот.
— Какво искате да кажете?
— Това е единственият момент от плана, за който все още не съм сигурна. Всички обекти преди вас бяха прехвърлени след изтриване на спомените и съм обезпокоена от нарушаването на този принцип. Държа да чуя мнението ти по въпроса.
Той се понадигна на стола и се постара да се вземе в ръце. Може би това бе най-важният момент в живота му.
— Разбирам ви, двамата с Тереза доста дълго обсъждахме тази част. — Включи я, за да подсили аргументите си. — Смятаме, че така ще можем да увеличим възможностите, за които говорехте одеве. Да имате някой вътре, който да е наясно със ситуацията и да праща доклади като страничен наблюдател. Гледна точка, с каквато досега не сте разполагали. Виждам го като ново ниво в процеса на наблюдение и анализ, до което можем да прибягваме през следващите години.
— В думите ти има основание — кимна доктор Пейдж. — Наистина ли смяташ, че ще внесе съществена разлика?
Той се постара да изглежда напълно спокоен.
— И не само за наблюдаваните обекти. Помислете си за информацията, която ще получите за нас с Тереза, Арис и Рейчъл. Не забравяйте, че ние също сме обекти на изследване. Да изучавате нашите модели на фона на запазени спомени, при това вътре в Езерото и в лабиринта, ще е нещо, което не сте правили досега.
Доктор Пейдж кимаше, докато го слушаше, но не по начин, който би означавал недвусмислено, че е съгласна.
— Може да има и други възможности — приключи той, — но тези според мен са най-важни. — Надяваше се с тези думи да им внуши, че съществуват и други, все още непремислени последствия от идеята му.
— Добре казано, Томас — отбеляза доктор Пейдж. — Сигурно ще се зарадваш, ако ти кажа, че повечето от хората тук са съгласни с теб. — Тя се усмихна, сякаш въпросът й е бил поредното изпитание.
„Добре се справи“ — одобри мислено Тереза.
„Благодаря — отвърна той. — Нов момента трябва да изтърпя попа под мишниците си.“
Събранието продължи още половин час. В края Томас си помисли, че не би могло да протече по-добре. Планът бе обсъден и одобрен.
Пръв в лабиринта щеше да влезе Томас. Тереза щеше да го последва на следващия ден. И двамата със запазени спомени. Рейчъл и Арис щяха да бъдат прехвърлени по същия начин в лабиринта на група Б. Томас получи всичко, което искаше.
А сега го чакаше работа.
231.12.31 23:24
Най-сетне часът удари.
Томас бе изтощен от подготовката. Научи за скръбниците каквото успя да намери, включително слабите им места и източниците на енергия. Като комбинира това с познанията си от построяването на лабиринта и тайния отвор за скръбниците, реши, че съществува голяма вероятност да оцелее при среща с някое от тези биомеханични чудовища. С помощта на Тереза бе получил кодовете за оръжейната, разположена най-близо до входа на лабиринта, откъдето смяташе да измъкне езерните. Бяха избрали едно малко градче в Аляска, където смятаха да потърсят убежище, само на трийсетина мили от комплекса на ЗЛО. Арис и Рейчъл също бяха в течение на плана, но нямаше да предприемат нищо, докато Томас и Тереза не дойдат в техния лабиринт. Всичко си бе застанало на мястото. Оставаше само да чакат. Нищо не можеше да се случи, докато не се озоват в лабиринта и не наберат поддръжници на плана.
И този момент най-сетне настъпи.
Томас седеше на леглото, опрял глава на стената Тереза се бе настанила на стола, който бе придърпала до леглото. Беше навела глава към него, за да може да разговарят шепнешком. Седяха тук от часове, дойдоха веднага след вечеря. За първи път от Пречистването насам се бяха усамотили за толкова дълго.
— Обещай ми, че няма да се изплашиш — рече Томас. — И че няма да им позволиш да променят решението си за заличаването на спомените.
— Току-що наруши договорката, глупчо.
Бяха решили да не обсъждат плана за бягство, поне тази вечер. И почти бяха успели. Говореха за детството, смееха се на разни моменти от живота им с Нют и останалите, разсъждаваха за бъдещето на света. Говореха, говореха и говореха.
Докато Томас не развали всичко, когато ги върна към реалността.
— Да, зная — изпъшка той. — Но ми се изчерпаха темите.
— Добре, кълна се, че ще се появя в Езерото двайсет и четири часа след теб, точно както се уговорихме — с напълно запазени спомени. Обещавам. Сега успокои ли се?
Тя му подаде ръка и Томас я стисна.
— Уф — въздъхна той. — Вече се чувствам малко по-добре.
Тереза не пускаше ръката му.
— Понякога забравям колко чалнат сладур си на моменти. Ще ми се по-често да ми показваш тази страна на характера си.
— Моята сладка чалната страна? Не знаех, че притежавам подобно нещо. Но сигурно трябва да го приема за комплимент?
— Да приеми го. — Тя пусна ръката му, но притегли стола още по-близо до леглото. — Извинявай, ако напоследък съм ти се струвала малко дръпната.
— Ни най-малко — увери я Томас, но не звучеше убедително.
Тя се разсмя.
— Просто… все още дълбоко в себе си вярвам, че могат да открият лек. При теб не е ли така? Поне мъничко?
