Kolekcionerut na kosti полностью

-      Херман Сакс е предотвратил може би повече прес­тъпления, отколкото целият детективски отдел разкрива за година. Умееше да успокоява страстите.

-      Такъв беше, да.

-      Да ѝ отрежете ръцете! - изръмжа Екерт. - Роднините на момичето ще ни изправят на съд. Веднага щом научат. Напоследък ни съдят за всичко. Един изнасилвач възбуди дело срещу полицай, който го прострелял в крака, докато престъпникът го нападал с нож. Адвокатът му нарича това „действия, поставили в опасност живота“ на клиента му. Вмес­то да ги стреляме, може би трябва да ги галим с перце. Или да ги молим учтиво да се предадат. Ще уведомя началника и кмета по случая. Ще проведа няколко разговора, полицай. - Екерт погледна стенния часовник. Минаваше четири. - Смя­ната ви за деня свършила ли е?

-      Трябва да докладвам на Линкълн Райм. У дома му, там работи. - Спомни си за триона. - Спалнята му, това е командният ни център.

-      Спалнята на един цивилен е командният ви център?

-      Ще съм ви много задължена, ако ми помогнете, сър. Много дълго чакам това преместване.

-      Да ѝ отрежат ръцете, Господи!

Сакс стана, излезе и тръгна по един от коридорите на бъдещата си служба. Не получи облекчението, което бе очак­вала.

Той стоеше до прозореца и наблюдаваше глутница без­домни кучета, които се разхождаха из едно пустеещо място от другата страна на улицата.

Намираше се на първия етаж на стара сграда, облицована с мрамор общинска постройка от началото на деветнадесети век. Бе обградена от празни парцели и жилищни блокове, ня­кои изоставени, други населени с наематели и незаконно нас­танили се бездомници. Тази стара сграда бе празна от години.

Колекционера на кости взе ново парче шкурка и про­дължи да стърже. Погледна произведението си. После отно­во се загледа през прозореца.

Ръцете му извършваха добре премерени кръгови движе­ния. Шкурката нашепваше: шшш, шшш. Като майка, която приспива детето си.

Преди десет години, в дните на разцвета на Ню Йорк, някакъв откачен художник се настанил тук. Натъпкал влажната двуетажна къща с потрошени и ръждясали антики. Ре­шетки от ковано желязо, парчета от гипсови орнаменти и матови стъкла. Някои от произведенията на художника още стояха по стените. Недовършени стенописи върху старата ма­зилка. Работници, деца, любовни двойки. Кръгли, безизраз­ни лица, специалитетът на художника, гледаха с празни очи, като че душите им бяха отлетели от хилавите тела.

Художникът никога в живота си не постигнал големи финансови успехи и банката отчуждила къщата.

Шшш... стържеше шкурката.

Колекционера на кости се бе натъкнал на къщата пред­ната година и незабавно я направи свой дом. Пустият квар­тал, разбира се, беше добре дошъл. Бе много практичен. Но в къщата имаше и нещо друго, нещо много лично, в празния парцел на отсрещната страна на улицата. По време на изкоп­ни работи преди няколко години багерът бе изровил човеш­ки кости. Оказа се, че тук се намирало едно от гробищата на града. Журналистите предположиха, че гробовете може да съдържат не само останки на жители на Ню Йорк от коло­ниалния период и след обявяването на независимостта, но и на индианци от племената манате и ланапе.

Колекционера остави настрана предмета, който изглаж­даше - кост от дланта - и взе китката, която бе отделил вни­мателно от лъчевата и лакътната кост точно преди да потег­ли за летище „Кенеди“ миналата нощ, за да вземе първите жертви. Ръката съхнеше повече от седмица и повечето месо се беше разложило, но костите все още трудно се отделяха една от друга заради сухожилията.

О, тези полицаи, оказаха се по-добри, отколкото бе пред­полагал. Беше ги наблюдавал, докато претърсваха „Пърлстрийт“, и се чудеше дали вече са се досетили къде е скрил жена­та от летището. Остана много изненадан, когато внезапно всич­ки се втурнаха към мястото. Отначало си мислеше, че ще са им нужни две или три жертви, докато се досетят за уликите. Не успяха да я спасят, разбира се. Но имаха такава възможност. Ако бяха реагирали с няколко минути по-бързо.

Както често става в живота.

Навикуларе, лунатум, хаматум, капитатум¹¹¹... костите, сплетени като в древен ребус, се разделиха една от друга меж­ду пръстите му. Колекционера ги почисти от парченцата ме­со и сухожилия. После избра голямата многоъгълна кост, с чиято основа някога е бил свързан палецът, и започна да я глади със шкурката: шшш, шшшш.

Колекционера на кости погледна през прозореца. Нап­регна очи: привидял му се бе човек, застанал пред един от старите гробове. Сигурно беше привидение, защото човекът носеше бомбе и дълго тъмножълто наметало. Остави някол­ко тъмни рози до надгробната плоча, после се обърна и с горда походка се отправи, покрай коне и файтони, към изящ­ния мост над канала, който излизаше от „Колект понд“, на „Канал стрийт“. На чий гроб бе дошъл? На родителите си? На брат си? Роднина, починал от туберкулоза или при някоя от жестоките грипни епидемии, опустошили наскоро града...

„Наскоро ли?“

Не, не наскоро, разбира се. Преди сто години, това има­ше предвид.