В този час обикновено отиваше в „Доджо“ за някой вегетариански сандвич и три чаши силно кафе. Там срещаше познати, хора от клубовете, хора на изкуството.
Но напоследък много бе зарязала домакинската работа. Затова сега навлече две раздърпани фланелки (за да прикрие тлъстото си тяло) и дънки, окачи пет-шест гердана на врата си и грабна легена с прането, като хвърли вътре и праха за пране.
След това отключи вратата, вдигна легена и се запъти надолу по тъмното стълбище на общежитието. Преди да влезе в мазето, спря и се огледа.
Монеле се почувства притеснена. Огледа пустото стълбище, тъмния коридор.
Какво се е променило?
Светлината, точно така! Крушките в коридора са изгорели. Не, тя се вгледа,
Немкинята влезе в помещението за изгаряне на отпадъци, което бе толкова тъмно, че ѝ се наложи да се ориентира пипнешком, за да не се спъне в някой боклук. Отвори друга врата и се озова в коридора, който водеше към пералнята. Тук също нямаше крушки.
Долови някакъв шум.
Обърна се бързо, но не забеляза нищо освен неподвижни сенки. Чуваше се само шумът на тръбите, стенанията на една стара, стара постройка.
Започна да се промъква в тъмнината. Покрай купчини кашони и строшени маси и столове. Под кабели, покрити с мазна прах. Продължи към пералнята. Усети нещо, което не ѝ се беше случвало от години... Сигурно е била на пет или на шест годинки. Вървяха с баща ѝ по една тясна уличка около „Ланге щрасе“, близо до моста „Обермайн“, към зоологическата градина.. Баща ѝ внезапно я хвана за рамото, показа ѝ моста и каза, че отдолу живее гладно чудовище. Когато се връщаха вкъщи, той я предупреди, че трябва да преминат бързо. Сега в съзнанието ѝ се събуждаше подобен страх, който караше късоподстриганата ѝ коса да настръхне.
„Глупости! Чудовища...“
Монеле продължи по тъмния коридор, заслушана в бръмченето на електромерите. Отдалеч долитаха звуците на една песен на „Оейзис“.
В пералното помещение бе тъмно.
Остава и
Монеле се пресегна и натисна ключа.
Ярка бяла светлина. Три огромни крушки грееха като слънца в мръсното помещение. Монеле пристъпи към четирите перални машини и напъха в едната бельото, в другата цветното пране. Извади няколко четвъртдоларови монети, пусна ги в машините и натисна копчетата.
Нищо.
Тя фрасна копчето. Ритна машината. Никаква реакция.
„Мамка му!
После забеляза кабела. Някой идиот бе изключил машините от контакта. Много добре знаеше кой. Найшен имаше дванадесетгодишно синче, което бе виновник за повечето бели в блока. Когато преди година се оплака за нещо на баща му, малкият негодник се опита да я изрита по задника.
Монеле вдигна щепсела и протегна ръка зад машината, за да напипа контакта. Включи го.
И усети нечий дъх във врата си.
„
Беше се скрил между пералнята и стената. Монеле изпищя. Нападателят носеше скиорска маска и тъмни дрехи. Стисна я за ръката като с клещи. Тя не беше в добро равновесие и непознатият лесно я повали. Стовари се на пода и удари лицето си в твърдия бетон.
Той се хвърли върху нея, притисна ръцете ѝ към пода и бързо лепна широка лента тиксо на устата ѝ.
He беше едър, но бе силен. Лесно я обърна по корем и белезниците щракнаха около китките ѝ.
Непознатият се изправи. За известно време, което ѝ се стори цяла вечност, в мазето се чуваше само капенето на вода, нейното учестено дишане и далечното тиктакане на електромери.
Очакваше ръцете му да я сграбчат, да разкъсат дрехите ѝ. Непознатият отиде до вратата, за да се увери, че са сами.
О, със сигурност бяха сами. Монеле беше от малкото наематели, които ползваха пералнята. Повечето избягваха да слизат в мазето, защото бе пусто, прекалено близо до задния вход и твърде далеч, за да ти се притече някой на помощ, ако се наложи.
Непознатият се върна и я обърна отново по гръб. Прошепна. Нещо неразбрано. После:
- Хана.
„
Монеле заклати енергично глава, за да разсее заблуждението му.
После погледна очите му и спря. Дори през маската се виждаше, че нещо не е наред. Той изглеждаше разочарован. Огледа тялото ѝ, поклати глава. Опипа дебелите ѝ ръце. Натисна пълните ѝ рамене, щипна малко тлъстина. Монеле потрепери от ужас.
