Жертвите от пожара в „Триангъл шъртуеър“ се изчисляват на 146. Полицията обаче била смутена от това, че не успяла да намери една от работничките, младата Естер Вайнрауб, която свидетели видели да скача в отчаянието си от един прозорец на осмия етаж. Никое от момичетата, скочили като нея, не оцеляло. Възможно ли е тя по някакво чудо да е останала жива? Защото, когато телата били наредени на улицата за разпознаване от покрусените близки, бедната госпожица Вайнрауб липсвала.
Репортерите започнали да говорят за някакъв мародер, човек, който бил забелязан да напуска местопроизшествието с огромен вързоп на рамо. Служителите на реда били толкова възмутени от мисълта някой да се гаври с тленните останки на невинната девойка, че веднага започнали щателно разследване.
След няколко седмици прилежните им усилия се увенчали с успех. Двама жители на Гринуич Вилидж докладвали, че са забелязали някакъв човек да си тръгва от мястото на пожара преметнал през рамо тежък вързоп „като килим“. Полицаите надушили следите му и го проследили до Уестсайд, където разпитали местните жители и научили, че човекът, чието описание отговаряло на това на Джеймс Шнайдер, е все още на свобода.
Затегнали обръча на търсенето около едно съмнително свърталище в малка уличка на Хелс Кичън, недалеч от оборите на Шестдесета улица. Когато влезли в уличката, хората на реда били посрещнати от отвратителна воня...“
Колекционера на кости премина покрай самото място на пожара в „Триангъл шъртуеър“ - може би подсъзнанието му го бе довело тук. „Аш билдинг271“ - както по ирония на съдбата се наричала постройката, в която се помещавала обречената фабрика - вече я нямаше и на нейно място сега се издигаше една от сградите на Нюйоркския университет. „Преди и сега...“ Колекционера на кости не би се изненадал, ако около него, като снежни топки, започнат да падат момичета, облечени в бели блузи, от които излизат искри и дим, и да се размазват с галещ ухото звук върху паважа.
„Когато нахлули в свърталището на Шнайдер, пазителите на закона попаднали на още по-отвратителна и ужасяваща гледка. Трупът на бедната Естер Вайнрауб (или по-скоро това, което било останало от него) се намирал в мазето. Шнайдер се бил заел да довърши работата на огъня и отстранявал плътта на девойката по способи, прекалено шокиращи, за да бъдат описани в тази книга.
След претърсване на ужасяващата бърлога била открита тайна стаичка, пълна с почистени от месото човешки кости.
Под леглото на Шнайдер бил намерен дневник, в който психопатът записвал историята на злото. „Костите - пишел Шнайдер - са свещената сърцевина на човешкото тяло. Те не се променят с времето, не лъжат, не предават. Когато веднъж фасадата на нашата суета, на пороците на нисшите раси и на слабия пол се отстрани чрез изгаряне или сваряване, ние, без изключение, се превръщаме в благородни кости. Костите на лъжат. Те са безсмъртни.“
Писанията на психопата отразявали хрониката на отвратителни експерименти, чрез които извергът се опитвал да установи най-ефикасния метод за отстраняване на плътта от костите на жертвите. Той опитвал варене, печене, третиране със сода каустик, оглозгване от животни и киснене продължително време във вода.
Един от методите обаче му бил любим в това зловещо хоби: „Установил съм, че е най-добре - продължава дневникът му - просто да се зарови тялото в богата почва, така че Природата да свърши тази мъчителна работа. Този способ изисква най-много време, но опасността вонята на разлагащо се месо да събуди подозрения е най-малка. Предпочитам да заравям хората живи, въпреки че сам не мога да си обясня защо.“
В тайната стая били намерени още три трупа в гореспоменатото състояние. Протегнатите ръце и изкривените лица свидетелстват, че нещастните жертви наистина са били живи, когато Шнайдер е хвърлял последната лопата пръст над мъченическите им глави.
Тези тъмни деяния дали повод на журналистите да нарекат Шнайдер с прякора, с който е известен и до наши дни: Колекционера на кости.“
Докато Колекционера на кости караше, мислите му се върнаха към жената в багажника, Естер Вайнрауб. Фините ѝ рамене, ключиците ѝ, деликатни като крилца на птичка. Той натисна газта, дори рискува да мине два пъти на червено. Не можеше да чака повече.
- Не съм уморен - възрази Райм.
- Уморен или не, нуждаеш се от почивка.
- Не, искам още едно питие.
Покрай стената бяха наредени черни куфари, готови да бъдат отнесени в криминологичната лаборатория. Мел Купър помъкна микроскопа надолу по стълбите. Лон Селито още седеше на стола, но не бе особено разговорлив. Току-що беше стигнал до извода, че Линкълн Райм изобщо не носи на пиене.
- Сигурен съм, че ти се е вдигнало кръвното - каза Том.
- Трябва да почиваш.
- Искам да пия.
„Върви по дяволите, Амелия Сакс“ - помисли си Райм.
Откъде пък му дойде тази мисъл?
- Стига. Пиенето е вредно за теб.
„Добре, спирам завинаги - каза си на ум той. - В понеделник. Окончателно.“
- Налей ми още едно - нареди парализираният.
Всъщност вече не му се пиеше.
- Не.
