- Искам няколко души да се подготвят за връзка с телефонните компании в Ню Йорк, Джърси и Кънектикът. Също и с Отдела за наблюдение на осъдени престъпници и Имигрант- ската служба. Да са готови за установяване на самоличността и адреса на престъпника. Прекратете всички други дейности.
Агентите се разпръснаха и започнаха да набират телефони.
На монитора излязоха някакви данни.
Делрей преплете пръсти. Сакс не можеше да повярва, че агентът е суеверен.
В залата настъпи гробна тишина.
- Хванахме го! - изкрещя агентът, който работеше на компютъра.
- Вече не е неизвестен извършител - пропя мелодично Делрей и се наведе над монитора. - Слушайте. Ето името му: Виктор Питърс. Роден е тук през 1948 година. Родителите му са от Белград. Значи имаме сръбска връзка. Осъждан е за наркотици, насилие, единия път със смъртоносни последици. Две присъди - излежани. Я слушайте това. Психиатричен профил. Три пъти постъпвал в психиатрията. В Белвю и Манхатън. Последния път бил изписан преди три години от Вашингтон Хайтс.
Делрей погледна агентите.
- Кой ще звъни в телефонните компании?
Неколцина вдигнаха ръце.
- Обаждайте се!
Напрегнати пет минути изчакване.
- Не е тук. Няма го в указателя за Ню Йорк.
- Не е в Джърси.
- Няма го и в Кънектикът.
- По дяволите - промърмори Делрей. - Разменете имената. Пробвайте варианти. Вижте в закритите абонати за неплатени сметки през последната година.
През следващите няколко минути агентите се надвикваха по телефоните.
Делрей започна да се разхожда нервно и Сакс разбра защо е толкова хилав.
Изведнъж един агент изкрещя:
- Намерих го!
Всички се обърнаха към него.
- Говоря с главната централа на Нюйоркската телефонна компания - извика друг. - Намериха го. Сега ще кажат... Шофьор на такси, фалшиво разрешително.
- Нищо чудно - промърмори Делрей. - Трябваше да се сетя. Къде е регистриран?
- Морнингсайд Хайтс. На една пряка от реката. - Агентът записа адреса и го подаде на Делрей. - Познавам квартала. Доста е пуст. Има много наркомани.
Друг агент въведе адреса в компютъра си.
- Добре, я да видим... Стара къща. Банкова собственост. Сигурно живее под наем.
- Искате ли да говорите с отряда за обезвреждане на терористи? - обади се един агент от другия край на залата. - Свързах се с Куонтико.
- Няма време - каза Делрей. - Ще използваме дежурния отряд за бързо реагиране. Вдигнете ги по тревога.
- А какво ще стане със следващата жертва? - попита Сакс.
- Каква следваща жертва?
- Той вече е отвлякъл някого. Знае, че сме взели уликите преди час-два. Сигурно вече е заложил жертвата.
- Нямаме сигнали за изчезнали хора. И ако е отвлякъл някого, вероятно го държи в къщата си.
- Не, няма логика да го държи там.
- Защо не?
- Защото жертвата може да вземе някаква улика от къщата му. Линкълн Райм смята, че има тайна квартира.
- Ами тогава ще го накараме да признае къде е жертвата.
- Имаме доста добри методи за убеждаване - додаде друг агент.
- Да действаме - каза Делрей. - Хайде, момчета, да благодарим на полицай Амелия Сакс. Тя откри отпечатъка.
Сакс се изчерви. Беше ужасно. Но не успя да се сдържи. Сведе очи и забеляза странни ивици върху обувките си. Даде си сметка, че още носи гумените ленти.
Когато вдигна поглед, видя зала, пълна със сериозни федерални агенти, които проверяваха оръжията си и един по един се измъкваха през вратата. Преди да излязат, ѝ хвърляха по някой поглед - както дърварят поглежда цепеницата, преди да я удари с брадвата.
„През 1911 година в почтения ни град се случила трагедия, която почернила много съдби.
На 25 март стотици работливи млади жени прилежно се трудели в една фабрика за дрехи в Гринуич Вилидж, една от многото експлоататорски предприятия в града.
Заслепени от жаждата за по-голяма печалба, собствениците на тази фирма не позволявали на бедните момичета да ползват дори обикновени човешки удобства, разрешени и на робите. Смятали, че на работничките не може да им се има никакво доверие, и затова ги заключвали в кроячните и шивашките цехове.“
Колекционера на кости караше към свърталището си. Премина покрай една полицейска кола, но не вдигна поглед от пътя, така че служителите на реда не му обърнаха внимание.
„Във въпросния ден на осмия етаж на сградата избухнал пожар, който за броени минути обхванал цялата фабрика. Работничките не можели да се измъкнат заради заключените врати. Много от тях загинали още в сградата, а още повече, горящи като живи факли, скочили от тридесет метра върху паважа и починали от сблъсъка с твърдата Майка Земя.
