Колекционерите полностью

— Кой по-точно? — остро го погледна Анабел.

— Един дребен тип с червеникава…

— Да, надуваше се като пуяк до русокосата си съпруга, която очевидно не може да го понася — довърши вместо него тя.

— Доста бързо преценявате хората — промълви впечатленият Стоун.

— Винаги съм го смятала за предимство — кимна младата жена. — Е, добре. Какъв ще бъде следващият ни ход?

— Следващият ни ход ли? — стреснато я погледна Стоун.

— Точно така. Може би наистина ще постигнем някакъв напредък, ако решите да споделите с мен това, което очевидно криете.

— Но, мис Фармър…

— Наричайте ме просто Сюзан.

— Нали споменахте, че заминавате?

— Промених плановете си.

— Мога ли да попитам защо?

— Можете. Ще се видим ли утре сутринта?

— Разбира се — прогърмя Рубън. — А ако ви трябва място да пренощувате…

— Не ми трябва — прекъсна го тя.

— Можем да се срещнем в моята къща — предложи Стоун.

— Къде се намира?

— На гробищата — услужливо се намеси Милтън.

Анабел прие новината, без да й мигне окото.

Стоун надраска адреса си на лист хартия и обясни как се стига до него. Тя направи крачка напред да поеме листа, но изведнъж се спъна и политна. Наложи се да се хване за дрехата му, за да не падне.

— Извинете — промърмори, докато пръстите й ловко измъкнаха снимката от джоба му. После се случи нещо, което не се беше случвало никога в живота й: пръстите на Стоун светкавично се стегнаха около китката й.

— Достатъчно беше да я поискате — прошепна в ухото й той, после я пусна и тя бързо плъзна снимката в джоба си, без да сваля смаян поглед от намръщеното лице на Стоун.

Миг по-късно се овладя, огледа мъжете насреща си и кимна:

— Ще се видим утре.

Рубън взе ръката й и я целуна като стар френски благородник.

— За мен беше огромно удоволствие да се запозная с вас, Сюзан!

— Благодаря, Рубън! — насмешливо отвърна тя. — Доколкото мога да преценя, оттук се открива хубава гледка към спалнята на Бихан, където в момента влиза едно доста привлекателно маце. Не е зле да погледнеш…

— Защо не си ми споменал за това, Оливър? — рязко се завъртя Рубън.

Забелязала смущението върху лицето на Стоун, Анабел се усмихна и подхвърли:

— Няма проблем, Оливър. Аз също не се казвам Сюзан. Каква изненада, а?

Минута по-късно външната врата меко се захлопна след нея. Рубън скочи към телескопа и се залепи за окуляра.

— По дяволите! — простена в следващата секунда той. — Вече са свършили! — Обърна се към Стоун и с уважение поклати глава. — Каква жена, а?

Да, помисли си Стоун. Наистина страхотна жена.

Анабел се качи в колата, запали мотора и извади снимката, механично разтърквайки китката си, изтръпнала от хватката на Стоун. Мъжът на име Оливър действително беше успял да я спипа. Това не й се беше случвало дори като дете, когато по нареждане на баща си опразваше джобовете на разсеяните туристи в Ел Ей. Утрешният ден обещаваше да бъде интересен.

Насочи вниманието си към фотографията. Странно как една снимка беше успяла да отприщи реката на спомените. Онази година беше единствената нормална в целия й живот. За някои хора тя би изглеждала скучна или най-малкото лишена от емоции, но за нея беше фантастична. Беше срещнала мъж, който се влюби в нея. Без тайни помисли, без скрити цели, без амбициите да прецака по-опитния измамник. Беше се влюбил в нея самата. Един човек на книгите се беше влюбил в нея, младата измамница. Любов без никакви шансове, а тя отлично знаеше, че само глупак може да залага срещу шанса.

Насочи поглед към солидната стара къща. При друго стечение на обстоятелствата може би двамата с Джонатан щяха да живеят в нея и до днес, вероятно заобиколени от куп деца. Нещо, което би било хубаво, знае ли човек? Макар че тя със сигурност щеше да бъде лоша майка.

Мислите й се насочиха към непосредствените задачи. След два дни Джери Багър щеше да разбере за измамата. Което означаваше, че е най-разумно да напусне страната веднага, още днес — въпреки уговорката за утрешната среща. Не й трябваше много време, за да вземе решение. Остава, за да изясни нещата. Може би го дължеше на Джонатан, а може би и на себе си.

В седем часа на следващата сутрин Анабел се срещна с членовете на клуб „Кемъл“ в дома на Стоун.

— Хубава колибка — отбеляза тя, оглеждайки скромното обзавеждане. После застана до прозореца и махна към белеещите се зад него надгробни плочи. — А и съседите ви са тихи.

— Наистина предпочитам компанията на мъртвите пред тази на някои от живите си познати — отвърна с леко напрегнат глас Стоун.

— Мога да си представя — кимна Анабел, седна на един от столовете пред студената камина и добави: — Да започваме, момчета.

Рубън се настани до нея с изражението на едър пес, който умира да го почешат зад ушите. Кейлъб, Милтън и Стоун заеха местата срещу тях.