Колекционерите полностью

— Няма доказателства, че системата изобщо е била включвана — поясни Стоун. — Алармата не се е задействала, въпреки че е била в изправност. Кейлъб лично я провери. Разбира се, съществува възможност някой да я е изключил за малко, а после отново да е щракнал копчето. Освен това този газ не оставя никакви следи във въздуха.

— На всичкото отгоре не би могъл да убие Джонатан, защото концентрацията му е достатъчно ниска — добави Кейлъб. — Проверката установи, че именно по тази причина го използват в помещения, в които работят хора.

— Къде отиваме тогава? — изгледа ги Анабел. — Вие двамата си противоречите. Виновен е газът, който всъщност не може да бъде убиец. Кое от двете?

— Един от страничните ефекти на халон 1031 е рязкото понижаване на температурата в помещенията, в които се използва.

Стоун ги изгледа продължително.

— В момента, в който открил тялото на Джонатан, Кейлъб усетил силен студ и припаднал. Според мен студът е бил предизвикан именно от газа — факт, който обяснява забележката на онази сестра. Според мен Кейлъб е припаднал поради ниското ниво на кислорода в помещението, което обаче не е било достатъчно ниско, за да го убие. Спасило го е обстоятелството, че се е появил там приблизително половин час след Джонатан — допълни той.

— От всичко това следва, че трябва да изключим халон 1031 — каза след кратък размисъл Анабел. — Причината е другаде.

— Точно така. Просто трябва да я открием.

— Окей — изправи се на крака младата жена. — Имам нужда от малко време за подготовка.

Стоун скочи и й препречи пътя.

— Искам да те предупредя и за още нещо, Сюзан — промълви той. — Преди да се забъркаш в тази история, трябва да си наясно, че зад нея стоят много опасни хора. Имах възможност лично да се уверя в това. Рискът е много голям.

— Ще ти отговоря по друг начин, Оливър. Ако рискът е по-голям от този, на който се изложих през изтеклата седмица, значи наистина ще ми видят сметката!

Стоун смаяно я погледна и неволно отстъпи крачка назад.

Анабел се усмихна и пъхна ръка под мишницата на Милтън.

— Хайде, приятелю, налага се да си правим компания за известно време.

— Но защо с Милтън? — съкрушено извика Рубън.

— Защото от този момент нататък той ще играе ролята на подвижния ми ксерокс — отвърна Анабел и игриво го щипна по бузата, която моментално поруменя от смущение. — Но преди това ще му намерим подходящи дрехи, за да придобие стил.

— Какво ми е на дрехите? — попита с недоумение Милтън и сведе поглед към червения пуловер и джинсите си, безупречно чисти и изгладени.

— Нищо им няма, но не стават за това, което съм намислила — отвърна Анабел, после заби показалец в гърдите на Кейлъб. — А ти му се обади в момента, в който научиш името на компанията. — Изчака още миг, после щракна с пръсти. — Да вървим, Милти!

— Милти ли?! — прошепна младият мъж, огледа лицата на приятелите си и неохотно я последва към изхода.

— Милтън! — екна гласът й отвъд вратата, той подскочи и ускори крачка.

В момента, в който двамата се озоваха навън и тръгнаха към портала, Рубън рязко се извърна към Стоун.

— Нима ще я оставиш да го отведе просто ей така?

— А ти какво предлагаш? — изръмжа Стоун. — Тази жена е ураган и земетресение, които действат едновременно!

— Ох, не знам — простена Рубън и се тръшна на близкия стол. — Защо аз не притежавам фотографска памет, по дяволите?

— Трябва да благодариш на Бога за този факт — изгледа го с отвращение Кейлъб.

— Хей, защо го казваш? — подскочи Рубън.

— Защото щеше да те нарече Руби, а аз със сигурност щях да се издрайфам!

По-късно през деня Кейлъб изпрати кратък имейл до административния отдел на библиотеката. След един час вече разполагаше с името на архитектурната фирма, която беше извършила преустройството на сградата „Джеферсън“. Набра номера на Милтън, продиктува му го, а после понижи глас и попита:

— Как се оправяш с онази жена!

— Току-що ми купи черен костюм и шарена вратовръзка — отвърна шепнешком Милтън. — И възнамерява да ме води на фризьор!

— Каза ли ти защо?

— Още не. — Милтън замълча за миг, после, без изобщо да подозира, че никога не е правил по-вярна констатация, добави: — Страх ме е от нея, Кейлъб. Тя е толкова… самоуверена!

— Е, дръж се, Милти! — ухили се Кейлъб и побърза да затвори.

След това набра Винсънт Пърл, предварително убеден, че ще се свърже с телефонния му секретар, тъй като антикварната книжарница отваряше само вечер. Не му се говореше с Пърл за продажбата на колекцията най-вече защото все още не беше решил какво ще прави с оригинала на псалтира. Нямаше никакво съмнение, че колекционерите на редки книги ще изпаднат във възторг от новината за неговото съществуване, а той ще се окаже в центъра на вниманието им. Тази мисъл беше колкото плашеща, толкова и вълнуваща. Да бъдеш известно време под светлината на прожекторите не е чак толкова лошо нещо, особено за човек, свикнал да работи в изолация.