— Е, знам, че е доста голяма — кимна той. — Но нямате представа колко много хора ни идват на гости. Попитах ви, защото ми хрумна, че може би разполагате с някаква вътрешна информация. — Замълча за момент, после каза: — Предполагам, че вече сте успели да я разгледате както трябва…
— О, не — поклати глава Кейлъб. — Влизал съм единствено в хранилището.
Бихан го измери с продължителен поглед, после кимна.
— Е, добре. Ще дам задачата на адвокатите си, и без това трябва да оправдават заплатите, които им плащам. — Поколеба се за момент, после подхвърли: — Тъй и тъй съм тук, защо не ме разведете? Чувал съм, че библиотеката разполага с действително редки книги.
— Оттам идва и името на читалнята — кимна Кейлъб, после в главата му изведнъж се появи дръзка идея. Разбира се, тя влизаше в разрез с правилата, но можеше да изясни нещата около убийството на Джонатан. — Искате ли да разгледате хранилищата? — небрежно попита той.
— Да — отвърна малко по-припряно от нормалното Бихан.
Кейлъб му предложи стандартната обиколка, която завърши близо до мястото, където беше убит Дехейвън. Не можеше да бъде сигурен, но му се стори, че Бихан задържа поглед върху газовия вентил на противопожарната система, който стърчеше от стената. Подозренията му се потвърдиха миг по-късно, когато гостът го посочи с пръст.
— Какво е това?
Кейлъб накратко му разясни принципа на действие на системата, след което добави:
— Планираме да подменим този газ с някой от по-модерните, които не вредят на озоновия слой.
— Ясно — кимна Бихан. — Благодаря за обиколката.
Кейлъб го изпрати до вратата, набра номера на Стоун и му разказа за посещението.
— Доста любопитен е заобиколният начин, по който те е подпитвал дали Джонатан има врагове — рече Стоун. — Това ме кара да си мисля, че може би търси някой, на когото да стовари вината за убийството. Твърде многозначителен е и фактът, че те е попитал дали си разгледал
След като приключиха разговора, Кейлъб взе книгата, която беше извадил от хранилището на Дехейвън, и се спусна в лабиринта от подземни коридори на сградата „Мадисън“, където се помещаваше отдел „Реставрация“. Помещението беше разделено на две — в едната зала се реставрираха книги, а в другата — всичко останало. С тази дейност се занимаваха близо сто души опитни реставратори, чиято грижа беше възстановяването на редки и на не чак толкова редки предмети. Кейлъб влезе в залата за книги и се насочи към една от масите, до която слаб мъж със зелена престилка внимателно прелистваше страниците на древен ръкопис, пристигнал от Германия. Наоколо бяха пръснати различни инструменти, вариращи от ултразвукови поялници и тефлонови шпатули до старовремски ръчни преси и ножове за фино изрязване.
— Здравей, Монти.
Монти Чеймбърс го погледна иззад тъмните очила с дебели рамки и потърка плешивото си теме с ръкавицата. Необичайно вдлъбнатата, издаваща малодушие брадичка едва изпъкваше на гладко избръснатото му лице. Не си направи труда да отговори на поздрава, а само леко кимна. Отдавна надхвърлил шейсетте, Монти беше най-добрият реставратор на библиотеката от десетилетия насам. Възлагаха му най-трудните задачи, но той неизменно се справяше с тях, без да допусне нито един провал. Носеше му се славата, че е в състояние да възстанови дори и безнадеждни на пръв поглед ръкописи и печатни издания. Ценяха го заради изключително умелите и чувствителни ръце, заради оригиналния творчески подход към възстановяването на старите книги, а също така и заради огромните му познания в областта на консервацията и реставрацията.
— Нося ти нещо частно, Монти — съобщи Кейлъб. — Разбира се, ако имаш време… — Вдигна книгата в ръката си и обяви: — „Гневът и здравият разум“, с пострадали от влагата страници, собственост на Джонатан Дехейвън. На мен ми възложиха да подготвя колекцията му за продажба.
Монти пое книгата, разгледа я от всички страни и пискливо попита:
— За кога?
— О, разполагаш с много време. Все още сме в началната фаза на оценката.
Реставраторите от класата на Монти обикновено работеха върху няколко неща едновременно — както по-големи, така и по-дребни. Оставаха до късно вечерта, а понякога идваха и през почивните дни, за да работят на спокойствие. Но Кейлъб знаеше, че Монти притежава и добре оборудвана домашна работилница в покрайнините на Вашингтон, където изпълняваше външни поръчки.
— Обратима? — попита Монти.
Според въведените наскоро правила на работа всяка реставрация трябваше да бъде обратима — тоест книгата да може да се възстанови в първоначалния си вид. В края на деветнайсети и началото на двайсети век бяха прибягвали до така нареченото „разкрасяване“, но за съжаление този метод бе довел до тотално репродуциране на огромен брой стари книги, изхвърляне на оригиналните им корици и подшиването на книжното тяло с ярка кожа, понякога украсена с абсурдно изглеждащи фрагменти. Общо взето, такива книги изглеждаха добре, но историческата им стойност бе унищожена завинаги, защото не е възможно да се възстанови първоначалният им вид.
