– Знам, така е. Нямаше да стигна дотук, ако не беше ти – заяви Страйк. – Никой не е бивал по-благодарен от мен за грешката на агенцията за осигуряване на временни служители. Ти беше невероятна, никога не бих... Не плачи, по дяволите, на това семейство бездруго вече им изскочиха очите.
– Да зяпат, не ми пука – измърмори Робин в шепа, пълна с хартиени салфетки, и Страйк се разсмя.
– Ако това искаш – изрече той на темето на червеникаворусата й глава, – ще те пратя на курс за наблюдение веднага щом имам парите. Но щом ще си мой обучен партньор, на моменти ще те карам да вършиш неща, които на Матю няма да му харесват. Само това казвам. Ти си тази, която ще трябва да се справи с проблема.
– И ще го сторя – отвърна Робин, като се бореше с порив да ревне с глас. – Точно това искам. Заради това останах.
– Ами усмихни се тогава и си яж бургера.
На Робин й бе трудно да яде при огромната буца, заседнала в гърлото й. Усещаше се разтърсена, но въодушевена. Не бе се лъгала: Страйк бе видял у нея същото, което притежаваше и той. Те не бяха хора, които работеха за едната заплата...
– Разправи ми сега за Даниъл Чард – подкани го.
Той го стори, докато шумното четиричленно семейство си събраха нещата и си тръгнаха, като продължаваха да поглеждат крадешком двойката, която не можеха да си изтълкуват. (Скарване между любовници ли беше това? Семейна свада? Как се разреши така бързо?)
– Параноичен, леко ексцентричен, самовлюбен – заключи Страйк пет минути по-късно, – но може да има нещо вярно в цялата история: не е изключено Джери Уолдгрейв да си е сътрудничил с Куин. От друга страна, нищо чудно да е напуснал, защото му е дотегнало от Чард, с когото надали е леко да се работи.
– Искаш ли кафе?
Робин погледна часовника си. Снегът не преставаше да вали; боеше се от задръствания по магистралата, заради които можеше да изпусне влака си до Йоркшър, но след разговора им бе решена да демонстрира своята преданост към работата, така че прие предложението. Във всеки случай, имаше неща, които желаеше да каже на Страйк, докато още седеше срещу него. Нямаше да й донесе такова удовлетворение да му ги съобщи от шофьорското място, където нямаше да може да наблюдава реакцията му.
– Аз също узнах някои неща за Чард – каза тя, когато се върна с две чаши кафе и ябълков пай за Страйк.
– Слугински клюки, а?
– Не – каза Робин. – Те почти и дума не ми казаха, докато бях в кухнята. И двамата май бяха в лошо настроение.
– Според Чард не им харесвало в Девън, предпочитали Лондон. Брат и сестра ли са?
– Мисля, че са майка и син. Той я нарече „маму“.
– Та така де, поисках да отида до тоалетната, а тази за прислугата е точно до художническото ателие. Даниъл Чард доста разбира от анатомия – каза Робин. – По целите стени има репродукции на анатомичните рисунки на Леонардо да Винчи и анатомичен модел в ъгъла. Страшноват, от восък. А на статива – добави тя – се мъдреше много подробна рисунка на прислужника Мани. Легнал на земята, съвсем гол.
Страйк остави кафето си.
– Това е много интригуваща информация – бавно промълви той.
– Знаех си, че ще ти хареса – скромно се усмихна Робин.
– Хвърля интересна светлина върху твърдението на Мани, че не е блъснал работодателя си по стълбата.
– Никак не им беше приятно, че си там – увери го Робин, – но може вината да е била у мен. Казах, че си частен детектив, но Ненита, чийто английски не е добър колкото този на Мани, не ме разбра и обясних, че си нещо като полицай.
– Което ги е подвело да допуснат, че Чард ме е повикал да се оплаче за посегателството на Мани срещу него.
– Чард спомена ли го?
– Не обели и дума по въпроса – отвърна Страйк. – По-загрижен беше от предполагаемото коварство на Уолдгрейв.
След посещения до тоалетната отново излязоха на студа, където трябваше да примижават срещу падащите снежинки, докато прекосяваха паркинга. Лек слой скреж бе покрил тойотата.
– Ще успееш да стигнеш навреме до Кингс Крос, нали? – попита Страйк и погледна часовника.
– Стига да нямаме неприятности по магистралата – отвърна Робин и скришом почука на дърво в интериора на колата.
Тъкмо бяха стигнали до М4, където имаше предупредителни надписи за времето до всеки знак и където скоростта бе ограничена до сто километра в час, когато мобилният телефон на Страйк иззвъня.
– Илса? Какво става?
– Здравей, Корм. Е, можеше да е и по-зле. Не я арестуваха, но разпитът бе ужасно продължителен.
Страйк включи телефона си на спикърфон, за да може Робин да чува, и заслушаха с еднакви, смръщени от тревога изражения, докато колата се движеше през снежната вихрушка, засипваща предното стъкло.
– Определено мислят, че е тя – каза Илса.
– На базата на какво?
– На възможност – отвърна Илса – и на маниера й. Тя никак не си помага. Беше много сръдлива по време на разпита и все споменаваше теб, което много ги нервираше. Заяви им, че ти ще откриеш кой е истинският извършител.
– Дявол го взел – промърмори ядосано Страйк. – А какво имаше в заключения шкаф?
– А, да, това. Обгорял и окървавен парцал сред многото други боклуци.
– Чудо велико – подхвърли Страйк. – Може да е бил там от години.
