За огромно удовлетворение на Страйк Чард започна мигом да преговаря действията си на глас, очевидно за свое собствено успокоение.
– Ами аз не знаех нищо за романа чак до седми – заяви той и отново впери поглед в пострадалия си крак. – Бях тук, когато Джери ми се обади... Тръгнах право за Лондон, Мани ме закара. Прекарах нощта у дома, Мани и Ненита могат да го потвърдят... В понеделник се срещнах с адвокатите си в службата, говорих с Джери... Същата вечер бях на вечеря с близки приятели в „Нотинг Хил“ и отново Мани ме закара до къщи... Във вторник се прибрах по-рано, защото сутринта в сряда летях за Ню Йорк. Останах там до тринайсети... На четиринайсети цял ден си бях у дома... на петнайсети...
Мънкането на Чард премина в мълчание. Може би беше осъзнал, че няма съвършено никакъв смисъл да се обяснява пред Страйк. В погледа, който стрелна към детектива, внезапно се бе появила предпазливост. Чард бе искал да си купи съюзник; Страйк отгатваше, че той изведнъж бе осъзнал как подобни отношения могат да бъдат нож с две остриета. Страйк не се тревожеше. Спечелил бе от разговора повече, отколкото очакваше; отказ от наемането му сега щеше да му струва само пари.
Мани влезе с лека стъпка.
– Искаш ли обяд? – попита отсечено той.
– След пет минути – отвърна Чард с усмивка. – Първо трябва да се сбогувам с господин Страйк.
Мани се оттегли все така безшумно на обувките си с гумени подметки.
– Цупи се – поясни Чард с леко неудобство. – Не им харесва тук. Предпочитат Лондон.
Той вдигна патериците си от земята и се изтласка в изправена позиция. Страйк стори същото, но с по-голямо усилие.
– А как е... ъъ... госпожа Куин? – попита Чард, досетил се малко късно да покаже приличие, докато се поклащаха като странни трикраки животни към външната врата. – Тя беше едра червенокоса жена, нали?
– Не – отвърна Страйк. – Слаба. Прошарена.
– О, значи, друга съм видял – промърмори Чард без особен интерес.
Страйк спря пред летящите врати, водещи към кухнята. Чард също спря и се понамръщи.
– Боя се, че ме чака работа, господин Страйк...
– Мен също – каза любезно Страйк, – но не вярвам асистентката ми да ми благодари, ако си тръгна без нея.
Чард очевидно бе забравил за съществуването на Робин, която така властно бе отпратил.
– О, да, разбира се... Мани! Ненита!
– Тя е в банята – съобщи набитата жена, като излезе от кухнята с ленената торба, в която бяха обувките на Робин.
Чакането протече в донякъде неловко мълчание. Най-сетне Робин се появи с каменно изражение и се обу.
Студеният въздух облъхна хапливо затоплените им лица, когато външната врата се отвори. Страйк се ръкува с Чард, а Робин директно се отправи към колата и се качи на шофьорското място, без да говори с никого.
Мани се появи, отново облякъл дебелото палто.
– Ще сляза с вас надолу да проверя вратата – каза той.
– Могат да звъннат от там, ако пак е замръзнала, Мани – каза му Чард, но младежът не му обърна внимание и се настани на задната седалка.
Тримата потеглиха в мълчание обратно по черно-бялата алея под валящия сняг. Мани натисна дистанционното, което бе взел със себе си, и вратата се отвори без никакво затруднение.
– Благодаря – каза му Страйк и се извърна назад към него. – Боя се, че никак няма да ти е топло на връщане.
Мани изсумтя, излезе от колата и тръшна вратата. Робин тъкмо бе превключила на първа скорост, когато Мани се появи до прозореца на Страйк. Тя натисна спирачката.
– Да? – каза Страйк, като свали стъклото.
– Не го блъснах – изрече Мани гневно.
– Моля?
– Не го блъснах аз по стълбите – каза Мани. – Той лъже.
Страйк и Робин се взираха безмълвни в него.
– Вярвате ли ми?
– Да – отвърна Страйк.
– Добре тогава – кимна им Мани. – Добре.
Обърна се и тръгна обратно към къщата, като се хлъзгаше леко с галошите си.
30
...В знак на искрено приятелство и доверие ще те запозная с моя план. Да си казваме истината и да говорим открито един пред друг.
Уилям Конгрийв,
По настояване на Страйк спряха за обяд в местния „Бъргър Кинг“.
– Трябва да хапнеш нещо преди обратния път.
Робин го придружи вътре все така мълчалива, без да коментира дори смайващите думи на Мани. Студеното й поведение на мъченица не изненада особено Страйк, но малко го нервира. Тя се нареди за бургерите им, защото той нямаше как да се придвижи едновременно с патерици и поднос. Когато тя постави обяда им на малката маса, той заговори в опит да разреди напрежението:
– Виж, знам, че очакваше да се намеся, когато Чард те третира като прислуга.
– Не съм – възрази автоматично Робин.
(Като се чу да го изрича гласно, собственото й поведение й се видя капризно и детинско.)
– Както желаеш – сви подразнено рамене той и захапа първия си бургер.
Известно време ядоха в кисело мълчание, додето вродената честност на Робин не взе връх.
– Хубаво де, очаквах донякъде – каза тя.
Размекнат от мазната храна и трогнат от признанието й, Страйк каза:
– Тъкмо измъквах важни неща от него, Робин. Човек не се кара с тези, които разпитва, когато са се разприказвали с пълна сила.
– Извини ме за моето аматьорство – промърмори тя, отново уязвена.
