Едва беше излязъл от сградата, когато се случи. Външната врата се бе затръшнала зад гърба му и той беше стоял на улицата само две секунди с телефон в ръка (в очакване на позвъняване от таксито, поръчано с неохота), когато високата фигура в черно палто се затича към него в тъмнината. Видя размазано петно бледа кожа под качулката и шал, протегнатата й ръка, неопитна, но решителна, стиснала здраво нож и насочила го право към него.
Напрегна се да я посрещне и едва не се подхлъзна отново, но подпря длан на вратата зад себе си и се задържа, а мобилният му телефон падна. Шокиран и разгневен срещу нея, която и да беше, заради вече пострадалото си при преследването й коляно, той извика. Тя замръзна за миг, после отново се стрелна към него.
Щом замахна с бастуна към ръката й, в която вече бе видял сгъваемия нож, коляното му отново се усука. Той нададе крясък от болка и тя отскочи назад, сякаш вече го бе пробола, без да разбере, а после за втори път изпадна в паника и хукна през снега, като остави вбесения и разочарован Страйк, неспособен да я подгони, без друг избор, освен да рови из снега за телефона си.
Когато Робин му позвъни, той вече седеше изпотен от болка в едва пълзящо такси. Фактът, че малкото триъгълно острие в ръката на преследвачката му не го бе засегнало, беше малка, макар и слаба утеха. Коляното му, към което се бе почувствал длъжен да прикрепи протезата, преди да поеме към дома на Нина, отново го болеше ужасно, а той гореше от ярост, че не бе в състояние да настигне лудата, която го дебнеше. Никога не беше удрял жена, доколкото знаеше, не бе наранявал никоя, ала стрелналият се към него нож в тъмнината го бе лишил от всякакви скрупули. За смайване на таксиметровия шофьор, който наблюдаваше едрия си ядосан пътник в огледалото за обратно виждане, Страйк не преставаше да се върти на седалката с надеждата да я зърне да върви по оживените в съботната вечер тротоари – висока фигура със заоблени рамене и черно палто, криеща нож в джоба си.
Таксито мина под коледната украса на Оксфорд Стрийт – големи и крехки сребристи пакети, превързани със златни панделки, а Страйк се бореше с разваленото си настроение и изпитваше крайно неудоволствие при мисълта за предстоящото си гостуване. Робин му звъня отново и отново, но той не усещаше вибрирането на телефона, заврян дълбоко в джоба на палтото, което бе сложено до него на седалката.
– Здравей – каза Нина с насилена усмивка, когато отвори вратата на апартамента си половин час след уговореното време.
– Прощавай, че закъснях – каза Страйк и прекрачи прага с куцукане. – Претърпях инцидент на излизане от къщи. Кракът ми.
Сети се, че не й е донесъл нищо, чак когато вече стърчеше облечен с палто в антрето й. Трябваше да вземе бутилка вино или шоколадови бонбони и усети, че тя го забеляза, докато го оглеждаше с големите си очи; тя самата имаше добри маниери и неочаквано той се почувства някак паднал в очите й.
– Освен това забравих виното, което ти купих – излъга. – Ама че съм и аз. Изритай ме.
Когато тя се засмя, макар и без да ще, Страйк усети телефона да вибрира в джоба му и автоматично го извади.
Робин. Нямаше представа защо й е притрябвал в събота.
– Извини ме – каза на Нина, – трябва да отговоря. Спешно е, асистентката ми звъни...
Усмивката й помръкна. Тя се обърна и излезе от антрето, като го остави там още с палто.
– Робин?
– Добре ли си? Какво стана?
– Ти как разбра?
– Получих гласова поща и останах с впечатление, че си нападнат!
– Боже, нима съм ти позвънил? Сигурно е станало, като изпуснах телефона. Да, това е обяснението...
Пет минути по-късно, след като разказа на Робин какво се беше случило, окачи палтото си и обонянието му го поведе към дневната, където Нина беше сервирала масата за двама. Стаята беше изцяло осветена, явно бе разтребвала, сложила бе свежи цветя във вазите. Във въздуха се носеше силна миризма на прегорял чесън.
– Съжалявам – повтори той, когато тя се върна, понесла съд с ядене. – Понякога ми се ще да имах служба с работно време от девет до пет.
– Заповядай, сипи си вино – хладно изрече тя.
Ситуацията му беше до болка позната. Твърде често бе седял срещу жена, раздразнена от закъснението му, от отклоненото му внимание, от небрежността му. Тук поне недоволството не беше бурно. Ако бе закъснял за вечеря с Шарлот и бе приел обаждане от друга жена още с пристигането си, можеше да очаква плиснато в лицето си вино и летящи чинии. Тази мисъл го накара да изпита повече симпатия към Нина.
– Детективите са скапан вариант за срещи – подхвърли той, като седна.
– Не бих казала „скапан“ – отвърна тя смекчена. – Предполагам, че от такъв род работа човек не може да се абстрахира.
Наблюдаваше го с огромните си, оприличаващи я на мишка очи.
– Снощи сънувах кошмар, свързан с теб – съобщи му.
– Аха, влизаме в разговора с летящ старт – отбеляза той и тя се засмя.
– Не беше точно свързан с теб. Бяхме заедно и търсихме чревния тракт на Оуен Куин.
Тя отпи голяма глътка вино, докато го фиксираше.
