Робин взе да зъзне, докато семейството си проправяше път към вратите на „Сейнт Мери дъ Върджин“ покрай останките от кръст с обла стойка от девети век, който имаше странен езически вид, и тогава най-сетне видя Матю, застанал под арката на входа с баща си и сестра си, блед и толкова красив в черния си костюм, че сърцето й замря. Докато Робин се опитваше да улови погледа му над опашката от хора, млада жена протегна ръце към него и го прегърна. Робин разпозна Сара Шадлок, стара приятелка на Матю от университета. Прегръдката й бе може би една идея по-сладострастна, отколкото бе уместно при дадените обстоятелства, но Робин, гузна, задето само десет секунди я бяха делили от изпускането на влака до тук и задето не бе виждала Матю цяла седмица, реши, че няма право да изпитва неприятно чувство.
– Робин – промълви той развълнувано, като я видя, пропусна да се ръкува с трима души пред него и разпери ръце към нея.
Докато се прегръщаха, тя усети в очите й да напират сълзи. Това беше истинският живот в крайна сметка, Матю и домът й...
– Иди и седни отпред – поръча й той и тя се подчини, остави семейството си в задната част на църквата, за да седне на първата пейка до зетя на Матю, който държеше на коляно малката си дъщеричка и поздрави Робин с навъсено кимване.
Беше красива стара църква, Робин я познаваше добре от службите за Коледа, Великден и Празника на жътвата, на които бе присъствала през целия си живот със съучениците и семейството си. Очите й бавно обходиха интериора. Високо на купола над олтара имаше картина от сър Джошуа Рейнолдс (или най-малкото от школата на Джошуа Рейнолдс) и тя съсредоточи поглед върху нея в опит да успокои душата си. Мъгляв мистичен образ на момче ангел съзерцаваше далечно видение на кръст, от който струяха златни лъчи... Кой я бе рисувал в действителност, зачуди се тя, Рейнолдс или някой от помощниците му? Сега пък се почувства виновна, задето се отдаваше на неутолимото си любопитство, вместо да тъжи за госпожа Кънлиф...
Мислила си бе, че ще се омъжи в тази църква след няколко седмици. Венчалната й рокля висеше готова в гардероба в свободната стая, ала ето че вместо това ковчегът на госпожа Кънлиф се задаваше по пътеката, блестящо черен, със сребърни дръжки, а пък Оуен Куин още беше в моргата... още нямаше полиран ковчег за неговото изкормено тяло, разложено и обгорено...
Последните двайсет и четири часа бяха толкова пълни с премеждия, та на Робин й бе трудно да повярва, че си е у дома. Със Страйк можеха да са в болница, толкова близо бяха до челен удар с преобърнатия камион... шофьорът покрит с кръв... госпожа Кънлиф вероятно бе с непокътнато лице в ковчега си с копринена подплата...
Сякаш очите й бяха лишени от способността да се фокусират върху нещо неутрално и успокояващо. Явно гледките на вързани и изкормени трупове така действаха на човек, променяха начина, по който виждаше света.
Тя закъсня малко да коленичи за молитвата и усети възглавничката, избродирана с кръстат бод, грапава под измръзналите си колене.
Статуята на сър Мармадюк Уайвил, само на няколко метра разстояние, бе обърната с лице към Робин. Докато тя стоеше права за химна, той сякаш се взираше в нея с облеклото си от епохата на крал Джеймс I, в естествен ръст, хоризонтално на мраморната си полица, подпрял ръка на лакът с лице към паството. Съпругата му бе полегнала по същия начин на полицата под неговата. Бяха странно реални в своите непочтителни пози с възглавнички под лактите, та да е удобно на мраморните им кости, а над тях, в пазвите на свода бяха алегоричните фигури на живота и смъртта.
Матю хвана ръката й и стисна пръстите й.
Погребението мина бързо, колкото позволяваше приличието, а снегът валеше на парцали над тях. Нямаше бавене около гроба; Робин не беше единствената, която трепереше видимо.
