– Да, минахме през всичко това – безразлично отвърна Уолдгрейв. Опитваше се без особен успех да извади костите от морския език, който безразсъдно беше поискал да му донесат необезкостен. – Получих ръкописа в петък, не го погледнах чак до неделя...
– Трябвало е да заминете, нали?
– В Париж – потвърди Уолдгрейв. – За отпразнуване на годишнина от сватбата. Не стана.
– Нещо ви попречи ли?
Уолдгрейв допи виното в чашата си. Няколко капки паднаха върху бялата покривка и се разляха върху нея.
– Спретнахме си ужасен скандал на път за „Хийтроу“. Обърнахме обратно към дома.
– Неприятно – коментира Страйк.
– От години не върви между нас – призна Уолдгрейв, изостави неравната си битка с рибата и шумно тръшна ножа и вилицата върху чинията, с което привлече погледите на хората от съседните маси. – Джоджо вече е голяма. Няма смисъл да продължаваме повече. Разделяме се.
– Съжалявам да го чуя – промърмори Страйк.
Уолдгрейв вдигна рамене с мрачно изражение и си наля още вино. Стъклата на очилата му с рогови рамки бяха покрити с петна от пръсти, а яката на ризата му беше мръсна и оръфана. Страйк, не без опит в тези неща, отсъди, че има вид на човек, спал с дрехите си.
– След скандала право вкъщи ли се прибрахте?
– Къщата е голяма. Можем да не се виждаме, ако не искаме.
Капките вино се разпростираха като алени цветя по снежнобялата покривка.
– Напомня ми за черния белег, лепван на обвинения в „Острова на съкровищата“. Върху всеки, чел проклетата книга, пада подозрение. В кабинета ми влезе полиция, всички зяпаха... Прочетох я в неделя – върна се той към въпроса на Страйк, – казах на Лиз Тасъл какво мисля за нея и животът си продължи. Оуен не отговаряше на телефона си. Реших, че преживява нервен срив, а и аз си имах мои лични проблеми. Даниъл Чард вдигна пара до небето... Майната му. Напуснах. До гуша ми дойде от обвинения. Край вече. Прави ме на нищо пред цялото издателство. Стига толкова.
– Обвинения ли? – попита Страйк.
Техниката му на разпит беше заприличала на майсторска игра на флипер; разпитваният биваше насочван с леко и точно движение. (През седемдесетте години Страйк беше имал такава игра с отбора на „Арсенал“; беше играл срещу „Плимут Аргайлс“ на приятеля си Дейв Полуърт – и двете момчета бяха прекарвали дълги часове по корем върху килима пред камината в дома на Дейв.)
– Дан мисли, че съм го изклюкарствал пред Оуен. Проклет идиот. Въобразява си, че светът не знае... а слуховете вървят от години. Не беше нужно да казвам на Оуен. Всички знаят.
– Че Чард е гей ли?
– Гей или психологически потиснат, кого го е грижа... Не съм сигурен дори дали Дан съзнава, че е гей. Само че харесва хубави младежи, обича да ги рисува голи. Публична тайна е.
– На вас предлагал ли е да ви рисува? – поинтересува се Страйк.
– Боже мой, не – отвърна Уолдгрейв. – Джо Нортън ми го каза преди години. А!
Беше уловил погледа на келнера с вината.
– Още една чаша от това, моля.
Страйк беше благодарен, че поне не поиска бутилка.
– Съжалявам, господине, не го предлагаме на...
– Добре де, дайте там някакво червено. – После продължи откъдето беше прекъснал. – Дан поискал от Джо да му позира и Джо го разкарал. Това е общоизвестно от години.
Облегна се назад, като отново блъсна едрата жена зад себе си, а за беда в този момент тя ядеше супа. Страйк гледаше как ядосаният й сътрапезник повика сервитьор, за да се оплаче. Служителят се наведе към Уолдгрейв и любезно, но твърдо го помоли:
– Ако обичате, преместете стола си, господине. Дамата зад вас...
– Съжалявам, съжалявам.
Уолдгрейв се придърпа по-близо към Страйк, облегна лакти на масата, отметна разчорлената си коса от очите и изрече високо:
– Да му го завра в шибания задник.
– На кого? – попита Страйк, като със съжаление довърши най-доброто ястие, което беше ял от дълго време.
– На Дан. Получил е проклетата компания на тепсия, цял живот е бил презадоволен. Да си живее в провинцията и да си рисува неговия прислужник, щом това иска, на мен ми писна. Ще си основа моя собствена компания.
Мобилният телефон на Уолдгрейв иззвъня. Отне му известно време да го открие. Втренчи се в номера над очилата си, преди да отговори.
– Какво има, Джоджо?
Колкото и оживен да беше ресторантът, Страйк чу пронизителния крясък от другия край на линията.
Уолдгрейв изглеждаше ужасѐн.
– Джоджо? Ти...
Ала после пухкавото добродушно лице се изопна изненадващо за Страйк. Вените се издуха по врата на Уолдгрейв и той се озъби в грозна гримаса.
– Мамицата ти! – викна, а наоколо разговорите замлъкнаха и към масата им се извърнаха петдесетина глави. – Няма да ми звъниш от номера на Джоджо! Пияна, гадна... Да, чу ме. Аз пия, защото съм женен за теб!
Дебелата жена зад Уолдгрейв се извърна възмутена. Келнерите мятаха гневни погледи; един дотолкова се забрави, че йоркширският пудинг, който поднасяше на японски бизнесмен, застина във въздуха. Изисканият мъжки клуб без съмнение бе виждал и други пиянски кавги, но нямаше как те да не шокират сред тази тъмна дървена ламперия, кристални полилеи и менюта, наричани „ценоразпис“, където всичко бе по британски спокойно и солидно.
