– Много оригинално – подхвърли Страйк. – Робин, повикай полиция...
– Неее! – изплака жената в черно като виещо куче. – Той ме нарани – изпъшка тя към Робин и смъкна надолу яката си, за да покаже белезите по силната си бяла шия. – Дърпа ме, влачи ме...
Робин погледна към Страйк с ръка на слушалката.
– Защо ме следиш? – попита заплашително Страйк, все така надвесен над нея.
Тя се сви между скърцащите възглавници на канапето, ала Робин долови странна наслада в страха на жената, нещо сладострастно в движението й, когато се отдръпна от него.
– Последен шанс – изръмжа Страйк. – Защо?
– Какво става там? – раздаде се свадлив глас от долната площадка.
Робин и Страйк се спогледаха. Тя забърза към вратата, отключи я и излезе отпред, докато Страйк бдително охраняваше пленничката си със стисната челюст и ръка, свита в юмрук. Зърна как в големите тъмни очи, обрамчени с теменужени сенки, се мерна мисъл да викне за помощ, но бързо бе изоставена. Цяла трепереща, тя се разплака, ала зъбите й бяха оголени и сълзите й издаваха повече гняв, отколкото отчаяние.
– Всичко е наред, господин Крауди – подвикна Робин. – Беше шега, простете, че вдигнахме такъв шум.
Робин се върна в офиса и отново заключи вратата зад себе си. Жената седеше сковано на канапето, по лицето й се търкаляха сълзи, заострените й нокти бяха впити в ръба на седалката.
– Стига съм се разправял с теб – отсече Страйк. – Щом не искаш да говориш, ще повикам полиция.
Тя очевидно му повярва. Не бе направил още и две стъпки към телефона, когато проплака:
– Исках да те спра.
– Да ме спреш да направя какво? – попита Страйк.
– Да бе, сякаш не знаеш!
– Не ми играй номерца! – кресна Страйк и се наведе към нея, отново стиснал в юмруци големите си ръце.
Пак усещаше острата болка в коляното си. По нейна вина беше паднал и отново увредил връзките му.
– Корморан – с твърд глас се обади Робин, застана помежду им и го принуди да отстъпи назад. – Слушай – обърна се към момичето. – Чуй ме. Кажи му защо правиш това и може би той няма да се обади...
– Ти май се шегуваш нещо – възрази Страйк. – Тя два пъти се опита да ме наръга...
– ...може би няма да се обади в полицията – непоколебимо завърши Робин с повишен тон.
Жената скочи и се опита да се втурне към вратата.
– А, не, без такива – изръмжа Страйк, пъргаво заобиколи Робин, стисна нападателката си през кръста и доста грубо я блъсна обратно на канапето. – Коя си ти?
– Този път вече много ме заболя! – викна тя. – Направо ми смаза ребрата. Ще те съдя за побой, гадняр такъв...
– Ами тогава ще те наричам Пипа – заяви Страйк.
Ахването и потреперването бяха последвани от злобен поглед.
– Ти... ти... да ти го...
– Да, да, начукай ми го – раздразнено я прекъсна Страйк. – Името ти.
Гърдите й се издигаха и спускаха под дебелото палто.
– Откъде ще знаеш дали говоря истината, дори ако ти го кажа? – задъхано попита тя с все същия предизвикателен маниер.
– Ще те държа тук, докато не проверя – отсече Страйк.
– Отвличане! – вресна тя със силен и груб като на докер глас.
– Граждански арест – поправи я Страйк. – Опита се да ме намушкаш с нож. А сега, за последен път питам, дявол да те вземе...
– Пипа Миджли – процеди тя.
– Най-сетне. Имаш ли документи?
С още една бунтовническа ругатня тя бръкна в джоба си, извади карта за автобус и му я подхвърли.
– Тук пише Филип Миджли.
– Хайде бе.
Робин гледаше смаяното лице на Страйк и въпреки напрежението в стаята усети как я напушва смях.
– Епицена – гневно изрече Пипа Миджли. – Не схващаш ли? Много ти е сложно ли, тъпако?
Страйк вдигна поглед към нея. Адамовата ябълка на издрасканата й насинена шия все още беше силно издадена. Тя отново бе тикнала ръце в джобовете си.
– Догодина ще бъда Пипа на всичките си документи – увери го.
– Пипа – повтори Страйк. – Ти си автор на „Ще обърна резбата“, нали?
– О – промълви Робин, внезапно осъзнала.
– Леле, че умен мъжага се извъди – проточи подигравателно и злобно Пипа.
– Познаваш ли лично Катрин Кент, или си дружите само в киберпространството?
– Защо? Да не е станало престъпление да познаваш Кат Кент?
– Как се запозна с Оуен Куин?
– Не искам да говоря за този гадняр – отсече тя с отново развълнувани гърди. – Какво ми причини само... А се преструваше... лъга ме... Проклет измамник....
По страните й отново рукнаха сълзи и тя изпадна в истерия. Сграбчи коса с кървавочервените си нокти, затропа с крака по пода, взе да се клати напред назад с протяжен вой. Страйк я наблюдаваше с неприязън и след трийсет секунди се обади:
– Ще млъкнеш ли с това шибано...
Ала Робин му отправи предупредителен поглед, извади хартиени салфетки от кутията на бюрото си и ги тикна в ръката на Пипа.
– Б-благодаря...
– Искаш ли кафе или чай, Пипа? – съчувствено я попита Робин.
– Ка...фе... моля...
– Ама тя искаше да ме наръга, Робин!
– Е, нали не е успяла все пак – коментира Робин, заела се с чайника.
– Некадърността не е защита пред закона! – отбеляза възмутен Страйк.
Той отново се обърна към Пипа, която бе следила диалога със зяпнала уста.
– Защо ме следеше? Какво се опитваш да ме спреш да направя? И те предупреждавам, не ти се връзвам на сълзите като Робин.
