– Не, на осми беше – упорито настоя той с всичкото убеждение на човек, непонасящ да е в грешка.
– Но вижте тук – показа му Робин мъничкото екранче. Той бутна очилата на челото си и се взря в него. – Твърдо ли помните, че обсъждахте Оуен Куин и кратера в един и същ разговор?
– Ама че грешка – промърмори той, без да е ясно дали говори за уебсайта на „Гардиън“, за себе си или за Робин.
Тикна й обратно телефона в ръцете.
– Не помните ли...
– Това ли беше всичко? – изрече високо и ядосано. – Е, тогава приятен ден.
И Робин, разпознала ината на обиден стар егоист, си тръгна, съпроводена от дрънкането на камбанката.
36
Господин Скандал, с радост ще разговарям с вас за нещата, изречени от него. Твърденията му бяха загадъчни и неразбираеми.
Уилям Конгрийв,
Страйк си бе помислил, че „Симпсънс ин дъ Странд“ е странен избор за обяд от страна на Джери Уолдгрейв и любопитството му се повиши, когато приближи до внушителната каменна фасада с въртящи се дървени врати, месингови табели и висящ фенер до входа. Той беше облицован с плочки, украсени с шахматни мотиви. Никога преди не бе влизал вътре, макар това да бе стара лондонска институция. Приел беше, че там се събират заможни бизнесмени и хора, живеещи извън града, решили да се поглезят.
Ала ето че Страйк се почувства като у дома си веднага щом се озова във фоайето. Бивш мъжки шахматен клуб, „Симпсънс“ заговори на Страйк на стария и познат език на йерархия, ред и величаво благоприличие. Цветовете бяха тъмни и кални, типични за клуб, каквито мъжете избират, когато жените не им се месят, имаше дебели мраморни колони и солидни кожени кресла, дето да издържат подпийнало денди; отвъд двойни врати, след гардеробиерката, се намираше ресторантът с ламперия от тъмно дърво. Страйк имаше чувството, че се намира в някоя от сержантските столови, добре познати му от неговата военна кариера. За да му бъде помещението напълно свойско, липсваха само полково знаме и портрет на кралицата.
Солидни столове с дървени облегалки, снежнобели покривки, сребърни плата, върху които почиваха огромни парчета говеждо. Страйк седна на маса за двама до стената и се запита как ли би възприела Робин това заведение, дали показният му традиционализъм щеше да я забавлява, или да я подразни.
Поседял бе десет минути, преди Уолдгрейв да се появи и да заоглежда с примижали късогледи очи салона. Страйк вдигна ръка и Уолдгрейв се доближи с несигурна походка до масата.
– Здравейте, здравейте. Радвам се да ви видя отново.
Светлокафявата му коса беше разрошена както винаги, а на ревера на смачканото му сако имаше петно от паста за зъби. През малката маса обонянието на Страйк долови полъх на винени изпарения.
– Много любезно от ваша страна, че се съгласихте да се срещнем – каза Страйк.
– А, моля. Искам да помогна. Дано не възразявате, че избрах това място. Причината беше, че няма да срещна познат – обясни Уолдгрейв. – Баща ми ме доведе тук веднъж преди години. Мисля, че нищо не са променили.
Кръглите очи на Уолдгрейв, обрамчени от очилата му с рогови рамки, обходиха пищните гипсови орнаменти над тъмната ламперия. Бяха в наситена охра, сякаш потъмнели от дългите години на цигарен дим.
– Наситили сте се да гледате колегите си през работно време, така ли? – попита Страйк.
– Не че са лоши хора – отвърна Джери, като намести очилата си и махна на келнер, – само че атмосферата в момента е направо отровна. – Чаша червено вино, моля – каза той на младия мъж, откликнал на махването му. – Каквото и да е, все едно.
Ала келнерът, върху чието сако бе избродирана шахматна фигура на кон, отговори с тон, нетърпящ възражения:
– Ще изпратя колегата, който отговаря за вината.
И се оттегли.
– Видяхте ли часовника над вратата на влизане? – попита Уолдгрейв Страйк, като отново намести очилата си. – Твърди се, че спрял, когато тук за пръв път влязла жена през 1984 година. Малка шега на заведението. А на менюто пише „ценоразпис“. Не искат да използват „меню“, защото е френска дума. Баща ми обичаше такива неща. Току-що бях постъпил в „Оксфорд“, затова ме доведе тук. Мразеше чуждестранна храна.
Страйк долавяше нервността на Уолдгрейв. Свикнал бе да има такова въздействие върху хората. Сега не беше моментът да пита Уолдгрейв дали е помагал на Куин да сътвори модела за собственото си убийство.
– Какво учихте в „Оксфорд“?
– Английска литература – отвърна с въздишка Уолдгрейв. – Баща ми се стараеше да го приеме мъжки, искаше да запиша медицина.
Пръстите на дясната ръка на Уолдгрейв забарабаниха по покривката.
– Ситуацията в службата е напрегната, нали? – попита Страйк.
– Може да се каже – отговори Уолдгрейв, като отново се оглеждаше за келнера с вината. – Едва сега, когато знаем как е убит Оуен, напълно осъзнаваме истината. Хората трият имейли като някакви идиоти, преструват се, че никога не са поглеждали книгата, че не знаят как завършва. Вече никак не е забавно.
– А преди беше ли забавно? – попита Страйк.
