Десет минути по-късно Страйк зави вдясно и се отправи през мрака към „Темз Уорф“ през празни отекващи улици, а дъхът му се виеше в бяло облаче. Крайречната градина, която през лятото би била пълна с посетители, вечерящи на столове с бели покривала, бе заровена под дебел сняг. Темза проблясваше мрачно отвъд бледия килим от сняг, метално студена и заплашителна. Страйк влезе в преустроения тухлен склад и веднага бе обгърнат от топлина, светлина и шум.
На бара, точно зад вратата, подпрял лакът върху лъскавия стоманен плот, седеше Ал, потънал в приятелски разговор с бармана.
Беше висок едва метър и седемдесет и осем, тоест нисък като за потомък на Рокъби, и с известно свръхтегло. Сивкавокафеникавата му коса беше пригладена назад. Имаше тясната челюст на майка си, но бе наследил леко кривогледите присвити очи, които придаваха привлекателна странност на красивото лице на Рокъби и бележеха Ал безпогрешно като син на баща му.
Когато зърна Страйк, Ал възкликна зарадван, пристъпи енергично към него и го прегърна. Страйк едва-едва откликна, възпиран от бастуна и палтото, което се опитваше да съблече. Ал се отдръпна назад леко смутен.
– Как си, братле?
Изговорът му бе странен хибрид, дължащ се на години, прекарани ту в Европа, ту в Америка.
– Не се оплаквам – отвърна Страйк. – А ти?
– И аз така. Можеше и по-зле да съм – каза Ал и вдигна рамене в пресилен, типично галски жест.
Ал бе получил образованието си в „Льо Розе“, международният пансион в Швейцария, и езикът на тялото му още носеше следи от континенталния маниер. Ала Страйк долови и още нещо в отговора му, нещо, което чувстваше при всяка тяхна среща: вината на Ал, стремежа му да се оправдае, очакване да посрещне обвинения, че животът му е лек и осигурен в сравнение с този на по-големия му брат.
– Какво ще пиеш? – попита Ал. – Бира? Искаш ли „Перони“?
Седнаха един до друг на бара с лице към стъклени лавици с бутилки, докато чакаха за масата си. Докато оглеждаше дългия, претъпкан с посетители ресторант с неговия таван от стоманена обшивка на стилизирани вълни, светлосин килим и огнище с дърва в дъното, подобно на гигантски кошер, Страйк зърна прославен скулптор, прочута архитектка и поне един известен актьор.
– Чух за теб и Шарлот – каза Ал. – Жалко.
Страйк се почуди дали Ал не познаваше нейни приятели. Движеше се в баровска компания, която като нищо можеше да се простира до бъдещия виконт на Крой.
– За добро беше – сви рамене Страйк.
(С Шарлот бяха седели тук, в този прекрасен ресторант край реката, и се бяха насладили на последната си щастлива вечер заедно. Връзката им беше продължила още четири месеца след това, изпълнени с агресия и мъчителни емоции.
Хубавичка млада жена, която Ал поздрави по име, ги придружи до масата им; също тъй привлекателен младеж им връчи менютата. Страйк изчака Ал да поръча виното и персоналът да се отдалечи, преди да обясни защо бяха тук.
– Една вечер точно преди четири седмици – каза той на Ал – писател, на име Оуен Куин, е имал скандал с агентката си тук. Доколкото разбрах, разиграл се е публично пред всички в ресторанта. Той напуснал с гръм и трясък и малко след това, може би до няколко дни, а нищо чудно и още същата вечер...
– ...е бил убит – довърши Ал, който бе слушал Страйк със зяпнала уста. – Прочетох във вестника. Ти си открил трупа.
Тонът му подсказваше желание да узнае подробности, но Страйк реши да пренебрегне това.
– Може и да няма какво да науча тук, ала...
– Но нали жена му го е извършила – рече озадачен Ал. – Вече са я арестували.
– Не го е извършила жена му – отсече Страйк и насочи вниманието си към менюто.
Още преди беше забелязал, че Ал, израснал сред безбройни неверни истории в пресата за баща си и семейството, не разпростираше здравословното си недоверие в британската журналистика към никоя друга тема.
(Колежът на Ал бе имал два кампуса: уроци край Женевското езеро през лятото и в Гщаад през зимата; следобеди, прекарани в каране на ски и кънки. Ал бе израснал, дишайки скандално скъп планински въздух сред компанията на други деца на знаменитости. Далечното ръмжене на таблоидите бе само тих фонов шум в неговия живот. Поне така Страйк интерпретираше малкото, което Ал му бе разправил за младостта си.)
– Значи, не е дело на съпругата? – попита Ал, когато Страйк отново вдигна поглед.
– Не е.
– Ха. Ще повториш ли изпълнението с Лула Ландри? – попита Ал с широка усмивка, която добавяше чар към леко кривогледия му взор.
– Тъкмо това е идеята – отвърна Страйк.
– И искаш да преслушам персонала? – попита Ал.
– Именно – потвърди Страйк.
Беше развеселен и трогнат от възторга на Ал, че му се удава шанс да направи услуга на брат си.
– Няма проблем. Ще гледам да ти намеря някой свестен. Къде се дяна Лулу? Тя е умница.
