– У Една. Тя ми услужи да поръчам на Орландо комплект за рисуване, та да не се налага да ходя в града – отговори Лионора.
Без съмнение полицията скоро щеше да разнищи компютъра на добросърдечната Една.
Жена с бръсната глава и татуирана устна на съседната маса започна да крещи по надзирателка, която я предупреди да не става от мястото си.
– Лионора, едно последно нещо – повиши глас Страйк, за да надвика крясъците до тях. – Оуен споменавал ли ти е, че възнамерява да замине някъде, за да си почине, преди да излезе от къщи на пети?
– Не, разбира се – отвърна тя.
Затворничката на съседната маса бе убедена да замълчи. Посетителката й, също татуирана жена и само малко по-неагресивна наглед, вдигна среден пръст към надзирателката, когато тя се отдалечи.
– Оуен да е казал или направил нещо, което да те наведе на мисълта, че планира заминаване? – настоя Страйк, докато Лионора тревожно наблюдаваше съседките им.
– Какво? – попита разсеяно тя. – Не, той никога не ме предупреждава... не ме предупреждаваше... просто зачезваше. Щом е знаел, че заминава, защо поне не се сбогува?
Тя заплака, притиснала слабата си ръка до устата си.
– Какво ще стане с Додо, ако ме задържат в затвора? – изхлипа тя. – Една не може да я гледа вечно. Тя не успява да се справя с нея. Забравила й Нахалната маймуна, а Додо ми беше нарисувала картинки... – Тя замълча за известно време. Страйк предположи, че става дума за плюшения орангутан, който Орландо бе гушкала при посещението му в дома им. – Ако ме накарат да остана тук...
– Аз ще те измъкна – изрече Страйк с по-голяма увереност, отколкото чувстваше; но какво лошо имаше да й вдъхне надежда, за която да се залови през следващите двайсет и четири часа?
Времето им изтече. Той излезе от залата, без да поглежда назад, и се питаше какво у Лионора – некрасива, намусена, петдесетгодишна, с мозъчно увредена дъщеря – пораждаше у него тази яростна решимост, този гняв...
През последните осем месеца поток от клиенти се бе извървял през стъклената входна врата на офиса му и причините им да го потърсят бяха все от един и същи характер. Нужен им беше шпионин, оръдие, средство да обърнат нещата в своя полза или да се отърват от неудобна връзка. Идваха, защото търсеха предимство, защото смятаха, че им се дължи възмездие или компенсация. В крайна сметка – защото искаха повече пари.
Ала Лионора го бе потърсила, защото искаше мъжът й да се прибере у дома. Бе простичко желание, породено от умора и обич, ако не към блудния Куин, то към дъщерята, на която той липсваше. Поради чистотата на желанието й Страйк чувстваше, че й дължи най-доброто, което бе способен да даде.
Студеният въздух извън затвора имаше друг вкус. Страйк отдавна не бе попадал в обстановка, където следването на заповеди бе ежедневна рутина. Чувстваше свободата си, докато вървеше към автобусната спирка и се подпираше тежко на бастуна си.
В дъното на автобуса три подпийнали млади жени, надянали на главите си еленови рога, пееха:
Проклетата Коледа, каза си Страйк и подразнен, се замисли за подаръците, които се очакваше да даде на племенниците и кръщелниците си, на които така и не запомняше точната възраст.
Автобусът стенеше през лапавицата и валящия сняг. Разноцветни светлини прелитаха покрай Страйк в размазани петна през замъгленото стъкло. Намръщен, с мисли за неправда и убийство наум, той без никакво усилие и думи отблъскваше всякакъв евентуален кандидат да се настани на седалката до него.
40
Бъди доволен, че останал си неназован; туй не е за хвалба.
Франсис Бомон и Джон Флечър,
Лапавица, дъжд и сняг се редуваха да се стичат по прозорците на офиса през следващия ден. Шефът на госпожица Брокълхърст пристигна някъде около обед да разгледа потвърждението за нейната изневяра. Малко след като Страйк се бе сбогувал с него, дойде Каролайн Ингълс. Бързаше, защото трябваше да прибере децата си от училище, но беше решена да остави на Страйк визитката на наскоро открития мъжки клуб „Голдън Лейс“, която бе намерила в портфейла на мъжа си. Обещанието на господин Ингълс да не припарва до екзотични танцьорки, момичета на повикване и стриптийзьорки беше твърдо изискване за тяхното помирение. Страйк прие да дебне около „Голдън Лейс“, за да провери дали господин Ингълс не се е поддал отново на изкушението. Когато Каролайн Ингълс си тръгна, Страйк беше повече от готов за сандвичите, които го чакаха на бюрото на Робин, ала още след първата хапка телефонът му иззвъня.
