Наясно, че служебните им отношения отиват към края си, неговата клиентка брюнетка бе запратила предпазливостта по дяволите и канеше Страйк да излязат на вечеря. На Страйк му се стори, че видя Робин да се подсмихва, докато ядеше сандвича си, упорито втренчена в монитора. Той се опита да отклони предложението учтиво, като отначало се позова на голямата си служебна заетост, а накрая й заяви, че има сериозна връзка.
– Това не си ми го казвал – прозвуча гласът й, мигом станал леден.
– Не обичам да смесвам личния си живот с професионалния – отвърна той.
Тя затвори по средата на любезното му сбогуване.
– Може би трябваше да излезеш с нея – невинно се обади Робин. – Просто за да си сигурен, че ще си плати сметката.
– Ще си я плати, и още как – изръмжа Страйк и за да навакса изгубеното време, натика половината сандвич в устата си.
Телефонът издаде сигнал. Той простена и погледна да види кой му праща съобщение.
Стомахът му се сви на топка.
– Лионора ли? – попита Робин, като видя помръкналото му лице.
Страйк поклати глава, устата му беше пълна.
Съобщението се състоеше от две думи:
Беше твое.
Не беше сменил номера си след раздялата с Шарлот. Твърде голямо затруднение щеше да е, при положение че поне сто души, с които поддържаше професионален контакт, го имаха. Тя го използваше за пръв път от осем месеца.
Страйк си припомни предупреждението на Дейв Полуърт:
Днес беше трети, припомни си той. Сватбата й бе насрочена за утре.
За пръв път, откакто притежаваше мобилен телефон, на Страйк му се прииска да имаше опцията да показва местоположението на обаждащия се. Дали бе пратила това от шибания Замък на Крой помежду огледа на ордьоврите и на цветята в параклиса? Или стоеше на ъгъла на Денмарк Стрийт и наблюдаваше офиса му като Пипа Миджли? Ако Шарлот избягаше от грандиозната си, широко оповестена сватба, това щеше да е върховното постижение в кариерата й на човек, посветен на хаос и съсипия.
Страйк отново прибра мобилния телефон в джоба си и започна втория сандвич. Като заключи, че няма как да разбере кое бе направило изражението на Страйк каменно, Робин смачка празното пакетче от бисквити, пусна го в кошчето и каза:
– Довечера имаш среща с брат ти, нали?
– Какво?
– Нямаше ли среща с брат ти...?
– О, да – отговори Страйк. – Да.
– В „Ривър Кафе“?
– Да.
– Защо? – попита Робин.
– Какво? – промърмори Страйк, смътно осъзнал, че Робин го бе попитала нещо.
– Добре ли си?
– Да, нищо ми няма – отвърна той и се стегна. – Какво ме попита?
– Защо ще ходиш в „Ривър Кафе“?
– О. Ами... – Страйк взе своя пакет с бисквитки. – Може и нищо да не излезе, но искам да говоря с някой, който е станал свидетел на разправията между Куин и Тасъл. Опитвам се да разбера дали той не я е инсценирал, дали през цялото време не е подготвял изчезването си.
– Очакваш да откриеш някой от персонала, присъствал през онази вечер? – не скри съмненията си Робин.
– Тъкмо заради това отивам с Ал – обясни Страйк. – Той познава до един келнерите по лондонските ресторанти. С всичките деца на баща ми е така.
Когато приключи с обяда, отнесе кафето в своя кабинет и затвори вратата. Прозорецът му отново бе замъглен от мокър сняг. Не можа да се удържи да не погледне към скованата от мраз улица, донякъде с очакване (с надежда?) да я зърне там с развяна черна коса около съвършеното бледо лице, втренчена нагоре към него, умоляваща го с пъстрите си лешниковозелени очи... Ала на улицата нямаше никой освен случайни минувачи, прикриващи се от безжалостния снеговалеж.
Той наистина откачаше. Тя се намираше в Шотландия и така беше много, много по-добре.
По-късно, когато Робин си тръгна за къщи, той облече италианския костюм, който Шарлот му бе купила преди повече от година за вечерята им в същия този ресторант по случай трийсет и петия му рожден ден. След като облече палтото си, заключи вратата на апартамента и се отправи към метрото в студа с температура под нулата, все така подпиращ се на бастуна си.
Коледа го атакуваше от всяка витрина, покрай която минаваше; лампички, планини от играчки, дрънкулки, фалшив сняг върху стъкло и обяви за предколедни разпродажби, добавящи печална нотка в дълбините на рецесията. И още предколедни напомняния в метрото в петъчната вечер: момичета в абсурдно мънички лъскави роклички, излагащи ги на риск от хипотермия, хукнали по забави. Страйк се почувства угнетен и уморен.
Разстоянието, което трябваше да измине пеша от Хамърсмит, беше по-дълго, отколкото го помнеше. Докато вървеше по Фулъм Палъс Роуд, осъзна колко близо се намира до дома на Елизабет Тасъл. Най-вероятно тя бе предложила ресторанта, твърде отдалечен от дома на семейство Куин в „Ладброук Гроув“, тъкмо защото на нея й беше удобен.
