Докато при нормални обстоятелства би показала недоволство и гняв, сега той долавяше у нея наченките на типичната за затворниците безнадеждност. Четирийсет и осем часа, прекарани тук, я бяха научили, че е изгубила всякакъв контрол и власт.
– Лионора, трябва да говорим за извлечението по кредитната карта.
– Тази карта никога не е била у мен – проговори тя с треперещи устни. – Винаги Оуен я държеше у себе си, вземах я в редки случаи, като трябваше да ида до супермаркета. Той винаги ми даваше пари в брой.
Страйк си припомни, че тя поначало беше дошла при него поради това, че бе свършила парите.
– Оставила бях Оуен да се занимава с финансите ни, той настояваше на това, само че беше небрежен, никога не проверяваше сметките и банковите извлечения, просто ги мяташе някъде в кабинета си. Казвах му: „Проверявай ги, някой може да те измами“, но той не щеше и да знае. Даваше на Орландо да рисува на каквото му попадне подръка, затова рисунката й беше там...
– Остави сега рисунката. Някой друг освен Оуен и теб трябва да е имал достъп до тази кредитна карта. Ще преговорим няколко души, става ли?
– Добре – кимна тя.
– Елизабет Тасъл е контролирала ремонта по къщата на Талгарт Роуд, нали? Как беше платено за него? Тя имаше ли копие от кредитната ви карта?
– Не – отвърна Лионора.
– Сигурна ли си?
– Да, сигурна съм, защото й я предложихме, но тя каза, че е по-лесно да приспадне сумата от следващия хонорар на Оуен, защото скоро се очакваше такъв. Той се продава добре във Финландия. Не знам защо, но харесват неговите...
– Не се ли сещаш за случай, в който Елизабет Тасъл да е правила нещо за къщата и да е вземала у себе си картата „Виза“?
– Не – поклати глава тя. – Никога не го е правила.
– Добре – каза Страйк. – А сега си помисли хубаво. Сещаш ли се Оуен да е плащал нещо с кредитна карта в „Роупър – Чард“?
За негова изненада тя отговори:
– Не точно в „Роупър – Чард“, но да. Всички бяха там. Аз също бях там. Беше някъде преди две години... може би по-малко. Имаше голяма вечеря за издателите в „Дорчестър“. С Оуен ни сложиха на масата на младшия персонал. Даниъл Чард и Джери Уолдгрейв въобще не бяха близо до нас. Имаше мълчалив търг, от онези, дето написваш сумата за...
– Да, знам как се организират – прекъсна я Страйк, като едва сдържаше нетърпението си.
– Беше за някаква благотворителна дейност за писатели, които се опитват да се освободят от затвора. Оуен направи залог за уикенд в онзи хотел в провинциалното имение и спечели. Трябваше да представи детайлите на кредитната си карта на вечерята. Там имаше разни изкипрени момичета от издателството и той даде картата си на едно от тях. Запомних го, защото той беше ядосан – изрече тя със сянка от някогашната си заядливост. – Плати осемстотин лири, за да се изфука. Да се покаже, че и той печели големи пари като другите.
– Дал е картата си на момиче от издателството – повтори Страйк. – Тя на масата ли взе данните, или...
– Не можа да накара малката си машинка да проработи – отвърна Лионора. – Отнесе я някъде и после я върна.
– Имаше ли там друг, когото познаваш?
– Майкъл Фанкорт присъстваше с издателя си – каза тя. – Седеше в другия край на залата. Това беше, преди да се премести в „Роупър – Чард“.
– С Оуен приказваха ли?
– Не, къде ти... – промърмори тя.
– Добре, ами... – подхвана той и се поколеба.
До този момент не бяха признавали гласно съществуването на Катрин Кент.
– Приятелката му би могла да я вземе по всяко време – вметна Лионора, сякаш прочела мислите му.
– Ти знаеше ли за нея? – сякаш между другото попита той.
– От полицията споменаха нещо – отвърна тя с мрачно изражение. – Винаги е имал по някоя настрани, такъв си беше. Забърсваше ги на писателските курсове. Триех му сол на главата за тях. Когато казаха, че бил... че бил вързан... – Тя отново се разплака. – Знаех, че трябва да го е направила жена. Той харесваше това, възбуждаше се...
– Не знаеше ли за Катрин Кент, преди от полицията да я споменат?
– Веднъж видях името й в съобщение на телефона му, но той каза, че нямало нищо между тях. Била една от курсистките му. Все така твърдеше. Уверяваше ме, че никога няма да ни изостави с Орландо.
Тя избърса очите си под демодираните очила с тънката китка на треперещата си ръка.
– Но никога не беше виждала Катрин Кент до деня, в който е дошла на вратата ви да каже, че сестра й е починала?
– Значи, това е била тя? – попита Лионора, подсмръкна и пак избърса очи. – Ама че дебелана, а? Тя би могла да вземе по всяко време данните от кредитната му карта. Да я измъкне от портфейла му, докато той спи.
Страйк съзнаваше, че ще е трудно да открие Катрин Кент и да я разпита. Сигурен беше, че е напуснала апартамента си, за да се спаси от репортерите.
– Нещата, които убиецът е купил с картата, са поръчани онлайн – смени темата той. – Нямате компютър у дома, нали?
– Оуен не ги харесваше. Предпочиташе си старата пишеща машина.
– Някога правила ли си покупки по интернет?
– Да – отвърна тя и той се почувства донякъде обезкуражен.
Бе се надявал Лионора да се окаже онова почти митично създание: компютърно девствена.
– И къде го направи?
